Мъжагите не танцуват

Знаех го. Веднъж преди това бях попаднал във властта на непреодолима сила, по-мощна от мен, и това беше през една седмица преди двадесет години, когато всеки ден отивах до паметната колона на Провинстаун с мраз в белите си дробове и гадно чувство в корема, взирах се в обекта за катерене и констатирах мрачно, сякаш губейки всякаква представа, че може да се направи опит за изкачване на колоната. Доколкото виждах, нагоре имаше достатъчно опори за закрепване, имаше вдлъбнатини в зидарията и издатини в гранитните блокове. Можеше да стане и можех да успея; взирах се така напрегнато във фундамента, че — ще ми повярвате ли? — изобщо не се замислих за парапета. Само знаех, че трябва да изкача колоната. Ако не направех опит, щеше да ме сполети нещо по-лошо от неописуем страх. Може би друго не научих от онези тогавашни пристъпи на ужас посред нощ, когато се надигах прав като свещ в леглото, но в най-лошия случай се сдобих (дали мога да използвам тази дума?) с поне малка доза състрадание към всички, които биват сполетявани от злочестината принудително да излязат и да направят нещо, което в никакъв случай не трябва да се върши — било то прелъстяване на малки момченца или изнасилване на млади девойчета; познах кошмара, който пламти под притъпените сетива на хората, които никога не се осмеляват да се уединят в себе си, за да не ги сполети гибел. Така през цялата нощ онази седмица, докато се борех с това чуждо желание, така неприсъщо за мен, и се опитвах да убедя тази инородна сила, че не е нужно да изкачвам колоната, познах също и разновидностите на човешката изолация. Защото за да избегнем срещите с нашия зъл демон, който е обсебил сладката сила Кундалини в гръбнака ни, ние приемаме и алкохол, и хашиш, и кокаин, и никотин, и успокоителни, и приспивателни, и навици, и църкви, и предразсъдъци, и фанатизъм, и идеологии, и глупостта дори — най-важния сред начините ни за изолация! — и аз се сблъсквах с почти всички тях през седмицата, преди да се опитам да изкача колоната и да надмогна неукротимото в себе си. И тогава, с мозък, възпламенен от бързане, деформиран в една посока от хашиша, а в друга, от пиенето, хленчещ вътрешно като неродено дете от ужас, че ще се задуши, преди да е видяло бяла светлина, изпълнен с кръвожадна страст като самурай, аз се залових с онзи зид и установих — независимо колко абсурден бе резултатът — че след това се бях почувствал по-добре, и ако не друго, че ужасът в съня ми бе намалял.

Значи си бе струвало. Сега разбрах, че това трябва да е така. Длъжен бях да се върна и да погледна лицето на мъртвата руса жена. Нещо повече, трябваше да го направя, дори без да ми е ясно дали смъртта й е дело на моите ръце или на други хора. Бихте ли ме разбрали, ако ви кажа, че тази яснота, при все че беше съдбовно важна за самосъхранението ми — бях ли застрашен от закона или от всичко останало извън него? — не тя ме призоваваше, а самият инстинкт да тръгна: той водеше началото си от най-дълбокия знак, който можех да разпозная — важността на пътуването следваше да се оцени в зависимост от страха ми да го извърша.

Ще ви спестя онези часове, в които проявих колебание на волята си. Мога само да кажа, че наближаваше полунощ, когато бях успял да овладея ужаса си дотолкова, че да започна в мислите си пътуването, и бях готов, поне във въображението си, да изляза от къщи, да се кача в колата и да се отправя по шосето, където брулените от вятъра листа в тоя час наподобяваха привидения в яростна атака. При все това, след като бях предвидил всяка подробност на пътуването и бях съставил плана му в мислите си, преди да го бях предприел, сега установих, че само по себе си хладнокръвието да съставя план е в дъното на моя ужас. И тъй, аз най-сетне бях въоръжен за действие и бях до вратата, готов да пристъпя навън в реалния въздух на нощта, когато потрепването пак прокънтя, така силно, като че чук блъскаше по моя гроб.

Някои прекъсвания са твърде сериозни, за да нарушат хладнокръвието ви. Не е нужно на човек да му треперят крайниците, когато се изправя пред палача си. Аз дръпнах резето и широко разтворих вратата навътре.

В антрето влезе Риджънси. В първия миг, когато забелязах напрежението, изписано върху лицето му, и ярките пламъчета на гняв в очите му, аз си въобразих, че той е дошъл да ме арестува. Стоеше в антрето, взираше се в мебелите в дневната и поклащаше глава ту на едната, ту на другата страна, което продължи доста време, и накрая аз осъзнах, че той всъщност разкършва врата си, за да потисне изопнатите си нерви.

— Не съм дошъл да ме почерпиш някоя чашка, братле — най-сетне продума той.

— А, можеш да му удариш една.

— После. Най-напред да поговорим. — Той ме прониза с пламъчетата на разгневените си очи, след което изненадващо — защото не смятам, че друг път ме бе виждал да проявявам такава решителност — отклони поглед. Не можеше да знае за какво се бях подготвил в този миг.

— Ти — попитах го — работиш ли в неделни дни?

— Днес сигурно не си ходил до Усет Енд?

Поклатих глава.

— И не знаеш какво става?

— Не.