Мъжагите не танцуват

— Аз определено не съм го смятал за самоубиец.

— Остави това. Той е един педераст дегенерат. Мадън, ти дори не се догаждаш кой всъщност е в килера.

Сега той се огледа из всекидневната, сякаш за да преброи вратите и да направи списък на мебелите. Никак не беше приятно да се види къщата с неговите очи. Повечето от мебелите бяха подбрани от Пати, а нейният вкус беше характерен с натруфеност и беше отражение на паричните възможности на Тампа Бийч — което ще рече, мебели в бяло и смесица от цветове по тапицерията, драпериите и килимчетата, купища цветя по тъканите, безброй столчета за бар с дебели възглавнички от изкуствена кожа: в розово, лимоновозелено, оранжево и слонова кост в будоара й и нейната гостна — доста захаросана окраска за Провинстаун през зимата. Дали ще добиете представа за моето състояние, ако призная, че през повечето време настроението ми никак не се повдигаше от разликата между цветната гама в дома на Нисън и в моя?

Риджънси оглеждаше нашите мебели. На устните му още димеше фразата „педераст дегенерат“.

Не можех да спра дотук.

— Защо си толкова сигурен, че Пангборн е бил хомосексуалист?

— Аз не бих го нарекъл така. Бих му казал гей. — Колко го дразнеше тази дума! — Би трябвало да го означават като „синдром на Капоши“. — Той извади от джоба си писмо. — Наричат се гейове, шляят се и системно сеят зараза. Те ще предизвикат мор.

— Добре, добре — рекох аз. — Ти си гледай твоите представи за мор, аз ще си гледам моите. — Той беше толкова упорит, че би ми доставило войнствено удоволствие да спорим: той за ядреното замърсяване, аз за херпеса. Само че не сега.

— Виж какво има в този плик — каза той. — Дали Пангборн е бил гей? Прочети го само!

— Сигурен ли си, че той го е написал?

— Сверих почерка с адресника му. Няма съмнение, че той го е писал. Преди около месец. Но не го е изпратил. Мисля, че е допуснал грешка, като го е препрочел. Това ти стига да си пъхнеш цевта в гърлото и да се гръмнеш.

— До кого е писал?

— Е, не ги ли знаеш педерастите. Те са си толкова близки, че не си дават труд да пишат имена. Просто така, интимничко да си побъбриш с някоя сродна душа. Само накрая могат да благоволят да споменат веднъж името. За да може цветенцето, което ще получи посланието, да разбере, че фъшкията е попаднала в правилната саксийка. — И той престана с това цвилене.

Прочетох писмото. Беше написано с ярко синьо-виолетово мастило, с решителен закръглен почерк.