Мъжагите не танцуват

— Всички ченгета от града се бяха събрали в „Алеята на вдовицата“. До един. — Гледаше покрай мен. — Имаш ли нещо против да седна?

Имах. И нямах. Направих някакъв жест, за да покажа точно това.

Той седна.

— Виж какво, Мадън — започна, — знам, че водиш много интензивен живот, но може би ще си спомниш, че днес сутринта по телефона ти се е обадил Мъруин Фини?

— Собственикът на „Алеята на вдовицата“ ли?

— Ти постоянно се храниш там, а не му знаеш името, така ли?

— Ей — реагирах аз, — я не ми гледай в канчето.

— Добре — каза той, — а ти защо не седнеш?

— Защото се готвех да излизам.

— Фини за колата ли ти се е обаждал?

— Тя още ли е там?

— Казал си на Мъруин Фини — започна тогава Алвин Лутър, — че не можеш да си спомниш името на жената, която е била с Пангборн.

— Още не мога. Важно ли е?

— Вероятно не. Освен ако му е била съпруга.

— Мисля, че не беше.

— Е, добре. Ти си добър познавач на хората.

— Не съм чак толкова умен, за да разбера какво става сега.

— А, аз мога да ти кажа — рече той, — но не искам да ти въздействам. — Той пак ме погледна в очите. Каква ти е преценката за Пангборн?

— Адвокат във фирма. Умен. Тръгнал да пътува с една руса жена.

— Нещо сбъркано в него?

— Просто не ми беше приятен.

— Защо?

— Защото исках да отида някъде с Джесика, а той се пречкаше. — Млъкнах. Риджънси беше голямо ченге. От него се излъчваше натиск, и то постоянно. Човек рано или късно допускаше грешка. — О — рекох, — точно така се казваше. Дойде ми изневиделица. Джесика.

Той го записа.

— А второто й име?

— Още не мога да се сетя. Може и да не ми го е казвала.

— Какво представляваше?

— Светска дама. От хайлайфа на Южна Калифорния, бих рекъл. Не е от истинска класа. Просто пари.

— Но ти я хареса.

— Имах чувството, че ще се държи когато сме насаме като порнозвезда. — Казах му това, за да го шокирам. Успях, и то повече, отколкото бях очаквал.

— Аз не обичам порно историите — заяви той. — Не ходя на такива работи. И спокойно мога да изтребя пет или десет от тия порнозвезди впрочем.

— Точно това ми харесва в ограниченията, които предвижда законът. Като му сложиш униформа, един убиец вече не може да трепе хората.

Той вирна глава.

— Евтина философия на хипитата — каза.

— Ти не можеш да водиш спор — заявих аз. — Главата ти е пълна с минни полета.

— Може и така да е — смутено се съгласи той. — Нека се върнем на Пангборн. Би ли казал, че е неуравновесен?

— Не точно това. Изкушавам се да заявя, че изобщо не е неуравновесен.

— Недей.

— Защо?

— Той направи ли ти по някакъв начин впечатление на чистофайник?

— Може и да си мие ръцете, след като се е любил, но смятам, че не. Не бих го нарекъл чистофайник.

— Влюбен ли беше в Джесика?

— Бих казал, че тя му харесваше с това, което представляваше, и че малко му беше поомръзнала. Тя може би се бе оказала с прекалено много женски капризи за него.

— Значи не смяташ, че той е бил безумно влюбен в нея?

Готвех се да кажа: „Нямам такова впечатление“, но реших да го попитам:

— Какво имаш предвид под „безумно“?

— Бих казал — това, да обичаш някого до такава степен, че да не можеш да се владееш.

Някъде в мозъка ми се появи една подличка сметчица. Попитах го:

— Алвин, накъде биеш всъщност? Пангборн убил ли я е?

— Не знам — отговори Риджънси. — Никой не я е виждал.

— А къде е той?

— Мъруин Фини се обади днес следобед и помоли колата да бъде преместена от паркинга му. Но първо на първо тя си беше паркирана съвсем законно. Затова му казах, че ще трябва да залепим бележка на стъклото. Следобеда обикалях града и реших да й хвърля един поглед. Нещо не ми се струваше наред. Понякога виждаш някоя таратайка и разбираш, че нещо не е както трябва. Затова пробвах багажника. Не бе заключен. Вътре беше Пангборн.

— Убит?

— Интересно е, че питаш така — отбеляза Риджънси. — Не, приятелю, самоубийство.

— Как така?

— Напъхал се е в багажника и го е затворил. После се е мушнал под едно одеяло, тикнал си е пистолета в устата и е дръпнал спусъка.

— Хайде да пийнем — предложих.

— Бива.

Погледът ми беше безжизнен от ярост.

— Много странна работа — каза.

Не можех да направя нищо, за да си помогна. А. Л. Риджънси си имаше своите пълномощия.

— Сигурен ли си, че е самоубийство? — попитах, макар че не виждах с какво този въпрос може да ми е от полза.

Стана по-зле. Погледите ни се срещнаха с такава пълна липса на престореност, че беше осезаемо: двама души си спомняха една и съща гледка. Аз виждах кръвта по седалката за пътника в колата си.

Той помълча, преди да отговори:

— Няма съмнение, че е самоубийство. Следите от барут са по цялата му уста и небце. Освен ако някой преди това не го е бил упоил… — Риджънси извади бележника си и си записа няколко думи. — Само че аз не мога да си представя как можеш да натикаш пистолет в устата на някого, да го застреляш и след това пак да нагласиш тялото, без да се издадеш с изтеклата кръв. Кръвта, по начина, по който се е изляла по тялото и по пода, както и отстрани на багажника, съвсем логично говори за самоубийство. — Той поклати глава. — Обаче — добави — нямам високо мнение за твоята проницателност. Ти абсолютно погрешно преценяваш Пангборн.