Мъжагите не танцуват

Едва когато бяхме стигнали до Г-О-Р-Е-Д, Харпо попита:

— Горе-долу? — и масичката му отговори с едно почукване.

— Фред, наистина ли си горе-долу? — попита Харпо.

И масичката пак се повдигна и пак се спусна. Доста приличаше на диалог с компютър.

Така продължихме пет часа и чухме някои общи приказки за новото положение на Фред от другата страна. Не получихме никаква информация, която би разклатила устоите на есхатологията или на кармата. Едва след два сутринта, когато се прибирах у дома с колата в подобен вятър, аз си дадох сметка, че една обикновена холова масичка бе съумявала напук на всичките закони на физиката да се надига и спуска стотици пъти, за да съобщи дума-две отвъд вододела, чиито граници вече не бях в състояние да очертая. Едва тогава, самичък на шосето, косата на тила ми настръхна и осъзнах, че съм присъствал на една свръхестествена и непонятна вечер. Онова, което я бе направило възможна, вероятно още бе във въздуха около мен. Бях сам с него на бруленото от вятъра шосе, недалече от глъбините на океана — о, не, никога не се бях чувствал така самотен през живота си. Страхопочитанието, което бях изпитал, докато всичко това ставаше, сега пак ме обзе тук, на пътя.

На следващия ден бях така апатичен обаче, сякаш черният ми дроб е бил размазан върху някоя циментова стена, и всъщност бях изпаднал в такава депресия, че не стъпих на друг сеанс — до оная нощ в Труро, когато започна нашето фиаско. Бях склонен да повярвам, че човек може да общува с мъртвите. Въпросът беше в това, че аз просто не можех да си позволя средствата, които това общуване изискваше.

След като пристигнах у дома си, стъкнах огън, сипах си чаша и тъкмо бях започнал да се опитвам да си припомня нещичко, останало ми от пътуването до Уелфлийт преди две нощи, возейки двама души в едно малко порше, чукалото издумка, или поне бях готов да се закълна в това, и вратата се отвори сама.

Нямам представа какво влезе, нито дали то излезе, когато я залостих, но чух похлопването като предизвестие. Пак подуших онази непоносима воня на развала, която ме бе лъхнала под парапета, и бях готов да изкрещя срещу неумолимата логика на изискваното от мен. Защото с цялата тежест на повеля, срещу която не можех да възразя, ми се нареждаше да отида пак в онази гора край Труро.

Опитах се да устоя, докато мога. Изпих си чашата, сипах си втора, но съзнавах, че дори да отложа тръгването с един час или с три дни, дори накрая да отида трезв или да се напия така, че да мога да мина през пламъци, аз пак трябваше да отида и да намеря дупката. Не можеше да има опрощение, докато не го направя. Онази сила, която заставяше масичката да чука, сега бе обладала мен — бе обладала вътрешностите ми и сърцето ми. Нямах избор. Нищо не би могло да бъде по-лошо от това да остана тук и да преживея часовете на нощта, които ме чакаха.