Мъжагите не танцуват

Аз подадох обратно писмото. Мисля, че и двамата полагахме усилия да не се поглеждаме в очите, но въпреки това погледите ни се срещнаха. Наистина, те отскочиха един от друг като еднакви полюси на два магнита. Между Риджънси и мен се бе настанила хомосексуалността — така осезаема като потта, която дишате, когато между двама души се е настанило насилието.

— „Отмъстителят ще съм аз, казва Бог“ — цитира Риджънси. Той прибра писмото обратно във вътрешния си джоб и тежко пое въздух. — Бих искал да ги избия тия педерасти — заяви той. — До един.

— Пий още една чаша.

— В това писмо има такава поквара — продължи той, като се потупа по гърдите, — че в устата ти остава вкус, който никаква напитка не може да измие.

— Не съм аз човекът, който трябва да държи речи — рекох аз, — но ти запитвал ли си се дали трябва да бъдеш началник на полицията?

— Защо говориш така? — попита той. В един ми всичко у него застана нащрек.

— Длъжен си да го знаеш. Ти си тук доста време. През лятото в този град се събира огромна маса хомосексуалисти. След като португалците желаят парите им, ти трябва да приемеш техните навици.

— Може да ти е интересно да го научиш, но аз вече не съм изпълняващ длъжността началник на полицията.

— Откога?

— От днес следобед. Когато прочетох това писмо. Виж какво, аз съм само едно селско момче. Знаеш ли какво знам аз за булевард „Сайгон“? Две курви на нощ в продължение на десет вечери, това е всичко.

— Продължавай.

— Видях как убиваха толкова чудесни мъже. Не познавам никакви зелени барети с розови срамни части. Добре е, че Пангборн е мъртъв. Аз лично бих го убил.

Можеше да му повярва човек. Атмосферата беше на косъм от буря с гръмотевици.

— Ти официално ли си подаде оставката? — попитах го.

Той вдигна ръце напред, сякаш да спре всякакви въпроси.

— Не искам да се забърквам. Никога не са смятали да ме правят началник на полицията. Португалецът, който ми е подчинен, фактически изпълнява длъжността.

— Какви ги приказваш? Да не би твоето звание да е за прикритие?

Той извади носна кърпичка и се изсекна. Докато го правеше, поклати глава нагоре и надолу. По този начин ми отговори с „да“. Голям селяндур. Сигурно беше от управлението за борба с наркотиците.

— Ти вярваш ли в Бога? — попита ме той.

— Да.

— Добре. Знаех, че ще можем да поговорим. Нека скоро да го направим. Да се напием и да си поговорим.

— Добре.

— Аз искам да служа на Бога — заяви той. — Това, което хората не разбират, е, че ако искаш да му служиш, трябва топките ти да са пораснали толкова, че да можеш да Му поемеш атрибутите. А това включва тежката отговорност да раздаваш отмъщение.

— Ще поговорим — казах.

— Добре. — Той се изправи, за да си тръгва. — Имаш ли предположение кой може да е тоя приятел Уордли?

— Предполагам, че му е бивш любовник. Някой богат, сприхав местен земевладелец.

— Харесва ми твоята находчивост. Ха-ха. Ха-ха. Аз май че съм чувал някъде това име. Твърде е необичайно, за да го забравя. Някой ми спомена името Уордли просто случайно. Дали не е била жена ти?

— Попитай я.

— Когато я видя, ще я попитам. — Той извади бележника си и си записа нещо. — А къде — продължи да задава въпроси — мислиш, че е тая дама Джесика?

— Може да се е върнала в Калифорния.

— Сега го проверяваме.

Той постави ръката си на рамото ми, сякаш да ме утеши. Кой знае защо и двамата прекосихме така дневната до вратата. Ако се вземе предвид ръстът ми, никога не съм се смятал за дребен, ала той несъмнено бе много по-едър.

Вече пред вратата, той се обърна и каза:

— Искам да ти предам поздрави. От жена ми.

— Аз знам ли името на жена ти?

— Казва се Маделин.

— А — реших, — Маделин Фалкоу ли?

— Същата.

Каква беше първата максима на улицата? Ако искаш да умреш с куршум в гърба, пусни се с жената на някое ченге. Какво ли знаеше Риджънси за нейното минало?

— Да-да — рекох, — тя от време на време се отбиваше на чашка в едно заведение, където работех като барман. Преди много години. Но си я спомням. Хубаво момиче беше, изискана жена.

— Благодаря — рече той. — Ние имаме прекрасни деца.

— Изненадан съм — реагирах аз. — Не знаех, че… имаш деца. — За малко да се издам. Готвех се да кажа: „Не знаех, че Маделин може да роди деца“.

— О, да — каза той и измъкна портфейла си, — ето ни на снимка.

Погледнах и видях Риджънси и Маделин — без съмнение това беше моята Маделин, остаряла с десет години от времето, когато я бях видял за последен път, и с две русоглави момченца, които леко приличаха на него и никак на нея.

— Много хубаво — казах. — Поздрави Маделин.

— Сайонара — сбогува се на японски Риджънси и си тръгна бързо.

Сега вече не можех да се реша да тръгна за гората край Труро. Не бях в състояние отново да си наложа такава съсредоточеност. В този час не можех. Мислите ми се отклоняваха от курса си като вятър в планините. Не знаех дали да мисля за Лони Пангборн, за Уордли, за Джесика или за Маделин. После ме налегна печал. Налегнаха ме най-печални мисли за жената, която бях обичал, за любовта, която си бе отишла, за това, че не е трябвало да стане така.