Мъжагите не танцуват

След като беше прочела дотук, Маделин беше запитала:

— Как можеш да пишеш такива неща за мен? — и бе заплакала по начин, които не можех да понасям.

— Това е само текст — бях й отвърнал. — Не е онова, което изпитвам към теб. Аз не съм достатъчно добър писател, за да изразя онова, което наистина изпитвам.

Ала я ненавиждах, че ме караше да се отричам от писането си. Обаче ние и бездруго си бяхме създали неприятности. Тя прочете страниците само седмица преди да бяхме решили да се забъркаме в една полуоргия със смяна на съпруги (не виждам как по-накратко да я опиша), като аз бях придумал Маделин да ми бъде компаньонка — думата „компаньонка“, която употребявам, сигурно ми беше останала от френския в Ексетър — тъй като пътувахме с кола от Ню Йорк чак до Северна Каролина, за да отидем там, а не познавахме хората. Разполагахме единствено с обявата от списание „Чукане“ и номера на пощенската кутия, вместо адрес:

Семейна двойка, бели, млади, но улегнали, мъжът гинеколог, търсят развлечения през уикенда.

Без „водни спортове“, „кадаиф“, садомазохизъм, вериги и камшици.

Изпратете снимка и плик с марка за отговор.

Трябва да сте женени.

Аз бях отговорил на обявата, без да казвам на Маделин и бях изпратил наша снимка, двамата добре облечени и на улицата. В отговор получих тяхната снимка, направена с „Полароид“. Бяха по бански костюми. Мъжът беше висок и полуолисял, с дълъг, унил нос, с изпъкнали колене, коремче и нездрав тен на лицето.

Когато погледна снимката, Маделин заяви:

— Той сигурно има най-дългия кур в християнския свят.

— Защо казваш това?

— Не мога другояче да си го обясня.

Жената беше млада и носеше натруфен бански. Изглеждаше дръзка и шик. Нещо в нея ме заговори сякаш направо от снимката. Импулсивно предложих:

— Хайде да ги посетим.

Маделин кимна. Тя имаше големи тъмни очи, пълни с блясък и трагично усещане — семейството й не беше без положение в йерархията на мафията и беше отправило по неин адрес доста проклятия, когато тя бе напуснала дома си (който бе в Куинс), за да се премести в Манхатън. Тя носеше раните си от раздялата като кадифено наметало. По характер бе сериозна и за да неутрализирам това, полагах невероятни усилия да я разсмивам, като дори се опитвах да ходя на ръце из мебелираната ни стая. Миг развеселяване придаваше аромат на моето настроение, който можеше да остане с часове. Затова се и бях влюбил в нея. Дълбоко в нея бе скрита една нежна същност, която не бях откривал у други жени.

Ала ние бяхме станали прекалено близки. Тя започна да ми омръзва. Какъв грубиян и типичен ирландец сигурно съм започнал да изглеждам. След като бяхме заедно две години, настъпи онзи период, когато човек или се жени, или се разделя. Говорехме си, че се срещаме с други хора. Аз й изневерявах от време на време, а тя разполагаше с цяла нощ да ми го върне по същия начин, защото аз работех в бара четири дни седмично от пет вечер до пет сутринта, а за дванадесет часа доста можеш да се любиш.

Така че когато тя кимна в знак на съгласие да направим това пътуване на юг, не ми беше нужно друго потвърждение, за да започна да действам. Едно от качествата й беше, че успяваше да изразява всичко само с кисело, комично накланяне на главата.

„А сега ми кажи коя е лошата новина?“ — питаше тя.

И така, тръгнахме към Северна Каролина. Уверявахме се един друг, че сигурно няма да харесаме онази двойка и ще се измъкнем бързо. Тогава щяхме да прекараме още една или две нощи приятно по пътя на връщане.

— Ще спрем в Чинкотийг — казах й — и ще се опитаме тайно да пояздим някое пони порода чинкотийг — след което й обясних, че това са горе-долу последните останали диви коне на изток от Мисисипи.

— Чинкотийг — повтори тя, — това ми харесва. — Имаше плътен и дрезгав глас, чийто тембър резонираше в гърдите ми, а тя произнесе Чинкотийг така, че всяка сричка ме разтърси. С това ние си сложихме взаимно мехлем върху раната, която току-що бяхме причинили върху самата плът на нашето бъдеще като двойка. И тръгнахме.

Точно там срещнах за пръв път Пати Ларейн. (Това беше много преди тя да се запознае с Уордли.) Тя се оказа съпруга на Големия Гръбльо (както тя го наричаше), а Големия Гръбльо се оказа, че е: 1. притежател на един наистина голям прът и 2. лъжец, защото не беше най-преуспяващият гинеколог в окръга, а знахар. Освен това беше и изумителен любител на котета. Можете ли да си представите колко дълбоко проникна той в ковчежето със съкровища на Маделин?