Мъжагите не танцуват

„Да — отговорих аз, — но след това трябва да направим спиритически сеанс.“ Защо и аз не знаех. „Обзалагам се — бях продължил, — че тя пак ще остане с мен, след като разговаряте.“ Спомням си също, че се изкачих по стълбите на Харпо, а също и татуировката, да, Харпо си тананикаше, докато мушеше иглите, а славното му, размазано от удари лице имаше изражение като на шивачка; и после — не, не можех да си спомня да сме спирали в горите край Труро, за да им показвам градинката с марихуана, но сигурно го бяхме направили, да, сега не можех да си представя как бих могъл да пропусна да го направя.

Какво се беше случило след това? Дали я бях оставил сама с него? Колко малко от равносметката ми при събуждането днес сутринта беше отделено на любовта и колко много на егоизма! Сега се надявах, че съм я бил оставил с него и че главата беше нейната — такава беше верността ми към голямата й котарана под въздействието на марихуаната — да, нейната глава желаех да намеря в дупката. Защото ако това там беше тя — а сега бях вече убеден, че трябва да бе Джесика — ами че тогава можех да открия и други улики. Ако той я беше убил в някоя мотелска стая и беше докарал трупа й (или може би само главата й?) до моята плантация, по песъчливата алея трябваше още да има следи от автомобилни гуми. Можех да отида до неговата кола, където и да бе прибрана сега, и да проверя гумите, да, най-сетне мислех като копой; всичко това, както скоро си дадох сметка, беше гимнастика на ума, която да застави психиката ми да се издигне до нивото на високата отвесна стена на страха ми, за да се почувствам достатъчно силен, да, да издържа психически дотолкова, че да мога втори път да извърша пътешествието в ума си, за да го извърша за първи път реално. И тъй, събуждайки се на фотьойла в осем сутринта, освежен от всички възбуждащи плътски действия на Джесика, аз трансформирах повишения здрав адреналин на всяка сладострастна помисъл във воля да се измъкна от тресавището си. И това ми отне целия този ден — цялата сутрин и целия следобед. Макар да не исках да се връщам там в мрака, бях длъжен. Цели часове през този ден волята ми беше инертна и аз седях в креслото си или се разхождах по брега при отлива и се измъчвах така, сякаш пак ми се налагаше да се изкатеря на колоната. До вечерта обаче успях да се заставя да стигна до онзи момент, до който бях стигнал, когато Риджънси бе почукал на вратата ми преди почти двадесет и четири часа, и тъй, качих се на поршето си, да, пак, въпреки че ми мина мисълта, че Пангборн е могъл, след като е ликвидирал Джесика, да отиде при моята кола и да е наплескал предната седалка с остатъка от кръвта й — как бих могъл изобщо да докажа това? — и потеглих към гората, спрях там, извървях пеш пътеката и със сърце, което блъскаше като таран, връхлитащ портите на катедралата, с лееща се като от извори с вечна вода пот от лицето ми, аз поех дълбоко мокрия нощен въздух на Труро, отместих камъка, бръкнах с ръка и не извадих абсолютно нищо. Нямам думи да ви опиша как претърсвах. Лъчът на фенерчето ми едва не издълба дупка в пръстта, но след като измъкнах войнишкото сандъче, друго нямаше. Това бе всичко там вътре. Главата беше изчезнала. Беше останало само сандъчето с бурканчетата марихуана в него. Побягнах от гората, преди духовете, които се събират по това време да успеят да ме обкръжат.

Пета глава

Когато излязох на шосето, паниката ми вече беше преминала. След като толкова пиянски нощи ме бяха докарвали през толкова тежки сутрини съвсем близо до такива унижения (почти нищо да не си спомням за това, което съм направил), сега имах усещането, че след онази вечер в „Алеята на вдовицата“ паметта ми — при цялата ми обърканост — не беше изключвала. Ако това беше така, тогава не аз бях извадил русокосата глава от дупката. Някой друг се беше забъркал и го беше направил. Изглеждаше дори напълно вероятно и че убийството не е било мое дело.

Но, естествено, нима можех да се закълна, че всяка нощ съм стоял в леглото си? От друга страна пък никой никога не ме е обвинявал, че ходя насън. Подобно шумоленето на брега, което се появява, когато приливът започне (ако имате уши да го чуете), така и сега някаква увереност започна да се връща в мен, някакво упование, ако може да се нарече така, че не бях изгубил напълно късмета си (точно от рода на вечната вяра, която връща човек към масата за игра на зарове).

В моя случай това беше парадирането с това да вярвам, че мога да се прибера у дома, да остана умерено трезв и да заспя. И наистина го направих, което ме порази на сутринта като едно своего рода малко чудо. Нека да кажа обаче, че си легнах с определена цел. Да обмисля (в най-дълбоките покои на съня) дали да се опитам да видя Маделин, или не. Охотата, с която се хвърлих в леглото, и здравият ми сън бяха потвърждение на тази цел.