Мъжагите не танцуват

На сутринта нямах никакви колебания. На този двадесет и осми ден от заминаването на Пати щях да отида да се срещна с Маделин. Всичко останало можеше да почака. Закусих и почистих паничката на кучето, при което забелязах, че страхът му към мен сега беше заместен с огромна студенина. През седмицата се бе държало на разстояние. Но преди да си бях позволил да се размисля за отдръпването му от приятелството ни, с което рискувах да променя настроението си, взех указателя на Кейп Код и намерих номера на Алвин Лутър Риджънси в градчето Барнстейбъл.

Беше девет часът, подходящо време да се обадя. Риджънси вероятно вече беше изминал осемдесетте километра до Провинстаун, или ако не бе успял, бе на път още.

А и не грешах. Обади се Маделин. Разбрах, че е сама.

— Ало — каза тя.

Да, беше сама. Гласът й беше ясен. Когато в стаята при нея имаше друг човек, тя никога не можеше да скрие, че се разсейва.

Изчаках, сякаш да подготвя събитието. После казах:

— Разбрах, че ми изпращаш поздрави.

— Тим.

— Да, Тим се обажда.

— Мъжът на моя живот — каза тя. Каза го с лека ирония, която отдавна не бях чувал. По същия начин би могла да каже и: „Ти не беше ли оня, с когото веднъж се видяхме набързо?“. Да, в гласа й имаше такива отгласи.

— Как си? — попитах я.

— Добре съм — отговори тя, — но не си спомням да съм ти пращала поздрави.

— Според достоверен източник си го направила.

— Да, ти си Тим — рече тя, — о, господи! — Сякаш едва сега при повторението го осъзнаваше. Да, Тим, на телефона, след толкова години. — Не, миличък — заяви тя, — не съм ти пращала поздрави.

— Чувам, че си се омъжила.

— Да.

И двамата замълчахме. В един миг изпитах усещането, че у нея нараства импулсивно желание да затвори телефона, и по врата ми започна да избива пот. Всички надежди, които възлагах на този ден, щяха да бъдат разбити, ако тя затвореше слушалката, и въпреки това инстинктът ми ме съветваше да мълча.

— Къде живееш? — най-после попита тя.

— Искаш да кажеш, че не знаеш?

— Хей, приятел — реагира тя, — това да не е викторина? Не знам.

— Моля те, милостива госпожо, не бъди безчувствена.

— Я си го начукай. Седя си аз тук и се опитвам да си събера мислите — това означаваше, че бях прекъснал кльопачката й сутринта, — а ти ми звъниш, сякаш вчера сме се видели.

— Чакай малко — прекъснах я, — не знаеш ли, че живея в Провинстаун?

— Не познавам никого там. А и от това, което чувам, не съм сигурна, че искам да познавам когото и да било.

— Точно така — казах. — Всеки път, когато часовникът ти бие, твоят съпруг арестува някое от старите приятелчета търговци.

— Ами? — реагира тя. — Колко ужасно!

— Как можа да се омъжиш за ченге?

— Имаш ли друга монета от десет цента? Опитай се да се обадиш за моя сметка. — И тя затвори.

Аз се качих в колата си.

Трябваше да я видя. Едно беше да разпалваш жаравата на стара любов, друго да усетиш обещанието за отговор. В този миг получих прозрение за корените на самата идея фикс. Нищо чудно, че не понасяме въпроси, за които нямаме отговор. Те стоят в мозъка като огромни ями, изкопани за основите на сгради, които никога не са издигнати. Всичко влажно, гнило и мъртво се трупа в тях. Сравнете броя на кухините в зъбите си с броя на онези идеи фикс, които пак ви карат да започнете да пиете. Така че няма съмнение по този въпрос. Трябваше да я видя.

Колко бързо само излязох навън сред природата! Това беше моят ден. Още в покрайнините на Провинстаун слабо ноемврийско слънце огряваше с бледата си светлина дюните и те приличаха на райски хълмове. Вятърът отвяваше пясъка и от това гребените на дюните бяха забулени с ангелска мъглява светлина, а от другата страна на шосето, откъм залива, всичките бели вилички на летовниците бяха строени в редици така кокетно, като кучешки колибки в лагер за расови кучета. Сега те със закованите си с дъски прозорци имаха безмълвен и някак наранен вид, но нали и дърветата също бяха оголели и окраската им беше толкова опърпана, като козината на животни, оцелели след дълга зима в някое землище без храна.