Мъжагите не танцуват

Рискувах и карах със скорост, за която бих влязъл в пандиза, ако някой от щатската гвардия засечеше колата ми с радар. Въпреки това не успях да спечеля много време, тъй като, докато карах с тази висока скорост, ми мина през ума, че Барнстейбъл е доста малко градче и не може да остане незабелязан някой с порше, който разпитва как да стигне до къщата на Риджънси, а не ми се щеше някой съсед да запита довечера Алвин Лутър кой ще да е бил приятелят му, дето си е паркирал спортната кола на триста метра от вратата му. В този район на Кейп Код местните хора през зимата, дребнави и със зорки очи като на птица и педантични като чиновници, записваха номерата на колите, които им бяха непознати. Привиждаха им се нарушители. Затова паркирах в Хаянис и взех под наем анонимна, сиво-кафява на цвят ревяща бричка — галакси ли беше, кътлас ли? — мисля, че беше кътлас, но няма значение, бях достатъчно възбуден, за да се шегувам относно вездесъщите ни американски коли с младата празноглавка зад гишето на „Херц“. Сигурно си е помислила, че съм на ЛСД. Тя демонстративно не бързаше да провери кредитната ми карта и ме накара да я чакам, докато се забави по обичая десетина минути, в които човек можеше и да убие някого, преди да остави телефонната слушалка и да ми върне картата. Така ми предостави възможността да се замисля за финансовото си състояние. Пати Ларейн беше опразнила чековата ни сметка при заминаването си и картите ми „Виза“, „Мастър кард“ и „Американ Експрес“ бяха станали невалидни, като всичко това аз установих още първата седмица. Ала съпрузите като мен си имат своите ресурси, които дори съпруги като Пати Ларейн не могат да ликвидират напълно, тъй че старата ми „Дайнърс Клъб“, която редовно подновявах, без някога да я използвам, тя бе пропуснала да забележи. Сега валидността й ми даваше възможност да се храня, да пия, да имам бензин, да взема тази кола под наем, но — да, вече ставаше почти месец — рано или късно Пати Ларейн щеше да получи някоя и друга сметка от контролната служба. И тогава, след като тя прекратеше плащанията, липсата на пари можеше да се докаже основната ми грижа. Не ме интересуваше. Щях да разпродам мебелите. Парите бяха такава игра, в която други хора се увличаха и от която аз се стремях да стоя настрана, притежавайки само толкова, че да не участвам в нея. Никой никога не би повярвал на човек, който твърди подобно нещо, но знаете ли — аз си вярвам.

Всичко това беше едно отклонение от главния въпрос, само че колкото наближавах Барнстейбъл, толкова повече разсъдъкът ми биваше завладяван от страха да размишлява какво бих могъл да направя, ако Маделин не ме пусне да вляза. Тази тревога обаче скоро се смени от потребността да се концентрирам как да стигна дотам. В тези краища това съвсем не беше нещо, което може да се направи механично. Околностите на Барнстейбъл през последните десетина години не бяха се променили само с новите настилки на шосетата и последните застроявания, разсекли монотонните нискорасли борови гори, които покриваха по-голямата част от земята тук. Дори старите жители често не бяха чували за нови улици само на три километра от мястото, където живееха. Затова взех предпазни мерки, като се отбих в едно бюро за покупко-продажба на недвижимо имущество в Хаянис, където имаха голяма нова карта на района и успях най-сетне да намеря уличката, на която живееше Алвин Лутър. Както и подозирах, според картата поне, тя изглежда не бе по-дълга от стотина метра и беше една от шестте еднакви успоредни миниулички, всичките провиснали от главната магистрала като шест бозки на свиня майка, или — дали няма да е по-прилично да кажа — като шестте цилиндъра на двигателя, проектиран за кола като тази, която карах сега. В тази връзка и късата отсечка до неговата къща завършваше с цицка с размерите на асфалтирана площадка за обръщане. Около тази кръгла площадка на сляпата улица бяха наредени пет идентични, макар и доста видоизменени, типични за Кейп Код дървени къщи — на тревата пред всяка бе засадено борче, всяка имаше пластмасови водосточни тръби, азбестови шинди на покрива, боядисани в различен цвят пощенски кутии, кофи за смет и велосипеди с три колела на моравата: аз паркирах малко преди тази площадка.