Читаем Мъжагите не танцуват полностью

Рискувах и карах със скорост, за която бих влязъл в пандиза, ако някой от щатската гвардия засечеше колата ми с радар. Въпреки това не успях да спечеля много време, тъй като, докато карах с тази висока скорост, ми мина през ума, че Барнстейбъл е доста малко градче и не може да остане незабелязан някой с порше, който разпитва как да стигне до къщата на Риджънси, а не ми се щеше някой съсед да запита довечера Алвин Лутър кой ще да е бил приятелят му, дето си е паркирал спортната кола на триста метра от вратата му. В този район на Кейп Код местните хора през зимата, дребнави и със зорки очи като на птица и педантични като чиновници, записваха номерата на колите, които им бяха непознати. Привиждаха им се нарушители. Затова паркирах в Хаянис и взех под наем анонимна, сиво-кафява на цвят ревяща бричка — галакси ли беше, кътлас ли? — мисля, че беше кътлас, но няма значение, бях достатъчно възбуден, за да се шегувам относно вездесъщите ни американски коли с младата празноглавка зад гишето на „Херц“. Сигурно си е помислила, че съм на ЛСД. Тя демонстративно не бързаше да провери кредитната ми карта и ме накара да я чакам, докато се забави по обичая десетина минути, в които човек можеше и да убие някого, преди да остави телефонната слушалка и да ми върне картата. Така ми предостави възможността да се замисля за финансовото си състояние. Пати Ларейн беше опразнила чековата ни сметка при заминаването си и картите ми „Виза“, „Мастър кард“ и „Американ Експрес“ бяха станали невалидни, като всичко това аз установих още първата седмица. Ала съпрузите като мен си имат своите ресурси, които дори съпруги като Пати Ларейн не могат да ликвидират напълно, тъй че старата ми „Дайнърс Клъб“, която редовно подновявах, без някога да я използвам, тя бе пропуснала да забележи. Сега валидността й ми даваше възможност да се храня, да пия, да имам бензин, да взема тази кола под наем, но — да, вече ставаше почти месец — рано или късно Пати Ларейн щеше да получи някоя и друга сметка от контролната служба. И тогава, след като тя прекратеше плащанията, липсата на пари можеше да се докаже основната ми грижа. Не ме интересуваше. Щях да разпродам мебелите. Парите бяха такава игра, в която други хора се увличаха и от която аз се стремях да стоя настрана, притежавайки само толкова, че да не участвам в нея. Никой никога не би повярвал на човек, който твърди подобно нещо, но знаете ли — аз си вярвам.

Всичко това беше едно отклонение от главния въпрос, само че колкото наближавах Барнстейбъл, толкова повече разсъдъкът ми биваше завладяван от страха да размишлява какво бих могъл да направя, ако Маделин не ме пусне да вляза. Тази тревога обаче скоро се смени от потребността да се концентрирам как да стигна дотам. В тези краища това съвсем не беше нещо, което може да се направи механично. Околностите на Барнстейбъл през последните десетина години не бяха се променили само с новите настилки на шосетата и последните застроявания, разсекли монотонните нискорасли борови гори, които покриваха по-голямата част от земята тук. Дори старите жители често не бяха чували за нови улици само на три километра от мястото, където живееха. Затова взех предпазни мерки, като се отбих в едно бюро за покупко-продажба на недвижимо имущество в Хаянис, където имаха голяма нова карта на района и успях най-сетне да намеря уличката, на която живееше Алвин Лутър. Както и подозирах, според картата поне, тя изглежда не бе по-дълга от стотина метра и беше една от шестте еднакви успоредни миниулички, всичките провиснали от главната магистрала като шест бозки на свиня майка, или — дали няма да е по-прилично да кажа — като шестте цилиндъра на двигателя, проектиран за кола като тази, която карах сега. В тази връзка и късата отсечка до неговата къща завършваше с цицка с размерите на асфалтирана площадка за обръщане. Около тази кръгла площадка на сляпата улица бяха наредени пет идентични, макар и доста видоизменени, типични за Кейп Код дървени къщи — на тревата пред всяка бе засадено борче, всяка имаше пластмасови водосточни тръби, азбестови шинди на покрива, боядисани в различен цвят пощенски кутии, кофи за смет и велосипеди с три колела на моравата: аз паркирах малко преди тази площадка.

Перейти на страницу:

Похожие книги

12 шедевров эротики
12 шедевров эротики

То, что ранее считалось постыдным и аморальным, сегодня возможно может показаться невинным и безобидным. Но мы уверенны, что в наше время, когда на экранах телевизоров и других девайсов не существует абсолютно никаких табу, читать подобные произведения — особенно пикантно и крайне эротично. Ведь возбуждает фантазии и будоражит рассудок не то, что на виду и на показ, — сладок именно запретный плод. "12 шедевров эротики" — это лучшие произведения со вкусом "клубнички", оставившие в свое время величайший след в мировой литературе. Эти книги запрещали из-за "порнографии", эти книги одаривали своих авторов небывалой популярностью, эти книги покорили огромное множество читателей по всему миру. Присоединяйтесь к их числу и вы!

Анна Яковлевна Леншина , Камиль Лемонье , коллектив авторов , Октав Мирбо , Фёдор Сологуб

Исторические любовные романы / Короткие любовные романы / Любовные романы / Эротическая литература / Классическая проза
Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века