Мъжагите не танцуват

Без съмнение щеше да направи впечатление човек, който изминава пеш петдесет излишни крачки до вратата й. Трудно би могло да отида дотам, да натисна звънеца й и след това да успея да се върна до колата, без да бъда забелязан. Но пък би било по-зле да спра колата пред друга къща и по този начин да събудя тревога у собственика. Каква самота цареше в този уединен край сред печалните нискорасли борови гори! Замислих се за старите индиански гробове, които някога сигурно са се намирали по тези земи без хълмове, обрасли в шубрак. Естествено, Маделин би приела такова разположение, чиято унилост съответстваше на най-мрачните й настроения — от това тя можеше да се възражда. Но да живее в дом като този на Пати, където човек може да потъне като мъртъв товар под бодро искрящите цветове — е, немного дълбоко — за Маделин това би било доста по-зле.

Натиснах звънеца.

Едва когато чух стъпките й, се осмелих да повярвам, че си е вкъщи. Когато ме видя, тя веднага се разтрепери. Силата на вълнението й ми се предаде толкова явно, сякаш го бе изрекла с думи. Тя беше във възторг, беше вбесена, но не беше изненадана. Беше си сложила грим и от това познах (защото обикновено тя не правеше нищо с лицето си до вечерта), че е очаквала посетител. Без съмнение това бях аз.

Не бях приветстван обаче особено сърдечно.

— Ти си един тъпанар — заяви тя. — Очаквах, че можеш да направиш подобно нещо.

— Маделин, ако ти не искаше да дойда, не биваше да затваряш телефона.

— Аз ти позвъних. Никой не отговори.

— В указателя ли намери името ми?

— Намерих нейното име. — Тя ме огледа. — Не ти е понесло да си на чужда издръжка — заяви тя в края на огледа.

Маделин беше работила доста години като салонна управителка в представителен нюйоркски бар и ресторант и не обичаше някой да се опитва да разколебава самоувереността й. Определено беше овладяла треперенето си, но гласът й съвсем не бе такъв, какъвто тя би желала.

— Нека да ти изложа житейските факти — каза тя. — Можеш да останеш в моя дом около пет минути, след което съседите ще започнат да си звънят по телефона, за да разберат кой си. — Тя погледна през прозореца. — Пеш ли дойде дотук?

— Колата ми е по-долу на улицата.

— Прекрасно. Мисля, че е най-добре веднага да си тръгнеш. Разпитвал си за някакъв адрес, нали така?

— Какви са твоите съседи, та всяват такъв респект у теб?

— Отляво живее семейството на един щатски гвардеец, вдясно са двама пенсионери, господин и госпожа Голямото ухо.

— А аз помислих, че са поне стари дружки от мафията.

— О, Мадън — рече тя, — цели десет години са минали, а ти пак нямаш стил.

— Искам да поговоря с теб.

— Да си вземем стая в хотел в Бостън — каза тя.

Това беше нейният начин. Мило да ме посъветва да си гледам работата.

— Аз още те обичам — казах.

Тя се разплака.

— Толкова си лош — рече, — наистина си едно гадно копеле.

Искаше ми се да я прегърна. Искаше ми се, ако трябва, да призная истината, още сега да спя с нея, но моментът не бе подходящ. Това поне се бях научил през тези десет години.

Ръката й се помръдна в лек жест.

— Хайде, влез — рече тя.

Дневната беше в тон с цялата къща. Таванът й беше като на катедрала, ламперията бе индустриална изработка, килимът — от някаква синтетична материя, а доста от мебелите сигурно бяха поръчвани по каталог от Хаянис. Нямаше нищо от самата Маделин тук. Не бе чудно. Тя обръщаше голямо внимание на тялото си, на дрехите си, на грима, на гласа си и на сменящите се изражения на лицето със сърцевиден овал. Умееше да маркира с най-леки помръдвания на красивата си уста всички нюанси на язвителност, презрение, загадъчност, на нежност и компетентност, които би й се наложило да изрази. Тя сама по себе си беше предмет на изкуството като брюнетка. Като такава се представяше. Когато за пръв път я срещнах, Маделин живееше в апартамент, който беше изключително неспретнат. Ще е необходимо само да опиша още веднъж жилището на Нисън. Това не беше вълнуващо. Притежавах една кралица, която изобщо не се чувстваше свързана със своята обител. Ще ви кажа и че това бе една от сериозните причини тя да ми омръзне за две години. Да се живее с една италианска кралица не е по-лесно, отколкото с една еврейска принцеса.

Сега я попитах:

— Алвин ли е купил всичко това?

— Ти така ли го наричаш? Алвин?

— А ти как му викаш?

— Може би Победителя — отвърна тя.

— Именно Победителя ми каза, че ти ми изпращаш поздрави.

Тя не успя достатъчно бързо да скрие, че не знае нищо за това.

— Никога не съм произнасяла името ти пред него — каза.

— Е, добре — попитах я, — но откъде е научил мъжът ти, че те познавам?

— Продължавай да си блъскаш главата. Сигурно ще намериш отговора.

— Смяташ, че Пати Ларейн му е казала ли?

Маделин сви рамене.

— Откъде знаеш — попитах я, — че Пати Ларейн го познава?

— Ох, той ми разказа как се бил запознал с вас двамата. Понякога ми дрънка много неща. Тук живеем доста усамотено.

— Значи си знаела, че съм в Провинстаун?

— Бях успяла да го забравя.

— Защо си самотна? — попитах.

Тя поклати глава.

— Имаш двама сина, за които да се грижиш. Сигурно нямаш време да подвиеш крак.

— Какви ги приказваш?