Читаем Мъжагите не танцуват полностью

Това бе въпрос, който тя никога не би задала гласно, и аз й бях признателен. Какво бих могъл да й отговоря? Бих ли могъл да кажа: „Нека да приемем, че е проблем на сравнителна методика в оралното изкуство, душичке. Ти, Маделин, поемаш кура в уста с едно изхлипване или със сладък стон, сякаш над теб е надвиснал пъкълът. Беше толкова красиво, колкото и Средновековието. А Пати Ларейн е ходила да вика по мачовете и беше готова да излапа човек целия. При това с вродена сръчност. Въпросът се свеждаше до това дали човек предпочита мадамата му да е свенлива или ненаситна. Аз избрах Пати Ларейн. Тя беше ненаситна като добрата стара Америка, а аз исках моята страна да ми е на кура.“

Естествено, моята отдавна изгубена средновековна дама сега бе започнала да си пада по мъже, които могат да обезглавят човек с един замах.

Най-голямото предимство на съвместния живот с Маделин беше това, че можехме да седим заедно в една стая и да чуваме мислите си така отчетливо, сякаш ги източвахме от общ кладенец. Така че тя също бе чула последната ми непроизнесена реч. Разбрах това по начина, по който с презрение изкриви уста. Когато пак ме погледна, Маделин бе изпълнена с омраза.

— Аз не съм казвала на Ал за теб — заяви тя.

— Така ли му викаш? — прекъснах я, за да я възпра. — Ал?

— Млъкни! — отвърна тя. — Аз не съм му казвала за теб, защото това не бе необходимо. Той те прогони от мен с огън. Риджънси е истински жребец.

Никоя жена дотогава не ме бе наранявала с тази дума толкова успешно. Дори Пати Ларейн не би могла да постигне това.

— Да — каза Маделин, — ти и аз се обичахме, но когато аз започнах да ходя с господин Риджънси, той ме прекарваше пет пъти на нощ, и петия път не беше по-лошо от първия. Ти и когато си в най-добра форма, не можеш да го докараш като господин Пет пъти. Ето така му викам, глупак такъв!

Въпреки всички усилия на волята, в очите ми се появиха сълзи от болката, която ми причиниха думите й. Беше като болката, когато чистят раната ви от песъчинки. И въпреки всичко точно в този миг аз пак и отново се влюбих в нея. Думите й щяха да ми посочат къде да стъпвам до края на живота си. Те също така събудиха едно чувство за гордост, което смятах за мъртво. Защото си дадох обет, че някоя нощ, докато съм още жив, ще залича преклонението й пред господин Пет пъти.

Преди да си тръгна обаче, разговорът ни се отклони в друга посока. Известно време останахме смълчани, а после продължихме да седим пак така. Може би половин час по-късно сълзите започнаха да се ронят от очите й и да размиват грима. След малко й се наложи да избърше лицето си.

— Тим, искам да си тръгнеш — каза тя.

— Добре, но ще се върна.

— Обади се преди това.

— Ще се обадя.

Тя ме изпрати до вратата. Там спря и каза:

— Има още едно нещо, което трябва да ти съобщя. — Кимна сама на себе си. — Но ако го направя — продължи, — ти ще поискаш да останеш, за да говорим.

— Обещавам ти, че няма.

— Не, ще престъпиш обещанието си. — След което рече: — Почакай. Почакай тук — и отиде до писалището, имитация на колониален стил, купено по каталог, във всекидневната и там написа няколко думи на една бележка, запечата я в плик и се върна.

— Това обещание ще можеш да го спазиш — каза тя. — Искам да не отваряш бележката, докато не преполовиш пътя си до вкъщи. Тогава я отвори. Помисли си. Не ми звъни по телефона, за да говорим за това. Съобщавам ти това, което знам. Но не ме питай от къде съм го научила.

— Станаха шест обещания — рекох аз.

— Господин Шест пъти — каза тя, приближи се и ми предложи устните си.

Това беше една от най-незабравимите целувки, които някога съм получавал, но при все това в нея нямаше много страст. Цялата нежност в сърцето й и целият облак гняв, надигнал се в нея, се вляха в мен и ще призная, че в това съчетание те ме зашеметиха така, сякаш опитен боксьор току-що ми бе нанесъл изненадващо ляво кроше и съкрушителен десен прав, макар че не по този начин трябва да се описва една целувка, а и така не може да се изрази какъв балсам бе тя за моята душа, но говоря така, за да дам представа колко гумени чувствах краката си, докато вървях покрай съседите и надолу по улицата към своята кола.

Спазих шестте обещания и отворих бележката й, едва след като върнах ревящата бричка в Хаянис, след като се качих на поршето си и без да спирам, продължих до Истхам. Там отбих от шосето, за да прочета написаното, което ми отне три секунди. Не й позвъних по телефона, просто отново прочетох бележката. В нея пишеше: „Съпругът ми има любовна връзка с твоята жена. Можем да разговаряме повече за това само ако си готов да убиеш и двамата“.

Перейти на страницу:

Похожие книги

12 шедевров эротики
12 шедевров эротики

То, что ранее считалось постыдным и аморальным, сегодня возможно может показаться невинным и безобидным. Но мы уверенны, что в наше время, когда на экранах телевизоров и других девайсов не существует абсолютно никаких табу, читать подобные произведения — особенно пикантно и крайне эротично. Ведь возбуждает фантазии и будоражит рассудок не то, что на виду и на показ, — сладок именно запретный плод. "12 шедевров эротики" — это лучшие произведения со вкусом "клубнички", оставившие в свое время величайший след в мировой литературе. Эти книги запрещали из-за "порнографии", эти книги одаривали своих авторов небывалой популярностью, эти книги покорили огромное множество читателей по всему миру. Присоединяйтесь к их числу и вы!

Анна Яковлевна Леншина , Камиль Лемонье , коллектив авторов , Октав Мирбо , Фёдор Сологуб

Исторические любовные романы / Короткие любовные романы / Любовные романы / Эротическая литература / Классическая проза
Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века