Мъжагите не танцуват

Макар че бях момче с такива благородни намерения, в съблекалнята стомахът ми се свиваше. (Беше обща съблекалня, която делях с петнадесет други боксьори.) Всички те като мен щяха да застанат в синия ъгъл. От другата страна на преградната стена се намираше общата съблекалня на други петнадесет състезатели, които щяха да застанат в червения ъгъл. Горе-долу на всеки десет минути по един от нас от всяка страна излизаше в залата, а друг се връщаше. Нищо не може да се сравни с опасността от унижение, която те принуждава набързо да си намираш съмишленици. Ние не се познавахме помежду си, но пожелавахме успех на всеки. От все сърце. На всеки десет минути, както казах, някое момче излизаше, а скоро след това предишното се връщаше. То ликуваше, ако бе победило, и бе съсипано от мъка, ако бе загубило, но поне всичко бе свършило. Едното момче го върнаха на носилка и повикаха линейка. Беше нокаутирано от някакъв чернокож бияч с голям опит. В онзи миг се поколебах дали да не се откажа от срещата. Единствено мисълта за баща ми, който седеше на първия ред, ме възпря да се обадя. „Добре, татко, рекох си, ще умра за теб.“

След като срещата бе започнала, си дадох сметка, че боксът, както и всяко друго житейско познание, изисква години, за да бъде овладяно, и в същия миг забравих и малкото познания, които имах. Бях толкова изплашен, че не спирах да нанасям удари. Съперникът ми, дебел и чернокож, бе не по-малко уплашен и също не спираше да нанася удари. Когато гонгът прозвуча, и двамата не бяхме в състояние да помръднем. Сърцето ми всеки миг щеше да се пръсне. През втория рунд и двамата не бяхме в състояние да направим нищо. Стояхме на едно място, гледахме се кръвнишки, спирахме с глава ударите, защото бяхме твърде уморени да се гмуркаме — по-малко усилия са нужни да понесеш удара, отколкото да се отместиш. Сигурно сме приличали на докери, които са прекалено пияни, за да могат да се бият. И на двамата ни течеше кръв от носа и аз усещах миризмата на неговата кръв. През онази вечер научих, че кръвта си има миризма, така строго индивидуална, както и телесната миризма. Това беше един ужасен рунд. Когато се върнах в моя ъгъл, се чувствах като претоварен двигател, чиито части всеки момент можеха да блокират.

— Трябва да боксираш по-добре, защото иначе няма да спечелиш — каза ми треньорът. Той беше приятел на баща ми.

Когато успях да овладея говора си, заявих, доколкото бях в състояние, сдържано:

— Ако ти искаш да прекратиш мача, ще приема решението ти.

По израза на очите му разбрах, че щеше да повтаря думите ми до края на живота си.

— Малкия, я му спукай гъза от бой! — отговори треньорът.

Гонгът удари. Той ми пъхна гумата за зъбите и ме блъсна към центъра на ринга.

Сега се боксирах с отчаяние. Трябваше да изям и червата на думите, които бях изпуснал. Баща ми крещеше толкова силно и дори си помислих, че ще победя. Тряс! Един бомбен удар ме бе засякъл. Имах чувството, че са ме блъснали отстрани в главата с пълен замах с бухалка за бейзбол. Мисля, че залитах по ринга, защото виждах противника си в накъсани, бързо сменящи се кадри. Сега бях тук, после се премествах другаде.

Изглежда от удара у мен бе нахлул нов приток на адреналин. Краката ми бяха невероятно изпълнени с енергия. Започнах да подскачам в кръг и да нанасям удари (което трябваше да правя още от самото начало). Най-сетне разбрах очевидното: съперникът ми имаше по-слаба представа и от мен за бокса! И точно когато го целех за едно кроше (тъй като вече бях установил, че всеки път, когато финтирах с лявата си ръка към стомаха му, той сваляше дясната) — и, о, господи, гонгът прозвуча. Мачът свърши. Вдигнаха неговата ръка.

По-късно, когато всички доброжелатели си бяха тръгнали, и аз седях само с баща си в едно кафене, у мен се надигна нова вълна на болка. Големия Мак тихо каза:

— Трябваше да победиш.

— Мислех, че съм победил. Всички мислеха така.

— Това го говорят приятелите — поклати глава той. — Ти загуби в последния рунд.

О, не, сега, след като всичко бе свършило и аз бях загубил, смятах, че бях спечелил.

— Всички казаха, че е било страхотно как съм поел оня удар и съм продължил да работя с крака.

— Защото са приятели — каза го с такъв опечален глас, та човек би си помислил, че приятелите, а не алкохолът бяха проклятието на ирландците.

Никога не съм бил по-склонен да споря с баща си. С нищо не би могло да се сравни киселото ми настроение, седнал там, почти напълно изтласкан от мислите си, от тялото и крайниците си, всичките ми органи пареха и бяха натежали като олово, сърцето ми бе напрегнато и вцепенено от ужаса, че може би наистина съм загубил боя, макар и приятелите ми да твърдяха, че победата ми е била отнета нечестно. Затова заявих с тежко дишащата си уста и сигурно никога не бих говорил така дръзко с него: