Мъжагите не танцуват

Той прие за голямо мое облекчение. Сега не ми се налагаше постоянно да го гледам в очите. Бедрото му обаче, което бе напомпано, както и цялото му тяло, се опираше в моето — едра, мека и приятна телесна маса. Истината е, че ако човек имаше влечение в тази насока, би могъл да го сграбчи и пр. Плътта му бе пухкава като на зряла жена и зовеше да бъде прелъстена. Спомних си, че в затвора го наричаха „Херцогът на Уиндзор“. Чувал съм често съкафезниците ни да говорят за Уордли: „А, Херцогът на Уиндзор. Дупката му е широка като кофа“.

— Не изглеждаш добре — тихо рече сега Уордли.

Пропуснах думите му покрай ушите си и на свой ред го попитах:

— От колко време си в тия краища? — Това би могло да означава и „Маркони Бийч“, и Кейп Код, и цялата Нова Англия, а защо не дори и Ню Йорк и Филаделфия, но той само махна с ръка.

— Нека да поговорим — предложи той — за по-съществени неща.

— Това е по-лесно.

— По-лесно е, Мак, прав си. Аз винаги съм казвал, всъщност повтарях го често на Пати Ларейн: „Тим има природна дарба за добри обноски. И той, също като теб, говори това, което мисли. Но той придава на проблема най-уместен израз“. Естествено, опитвах се да втълпя в опърничавата й глава добър съвет. Как ли не се опитвах да й внушавам как трябва да се държи! — Той се разсмя. Смееше се с онази огромна наслада, демонстрирана от хора, които цял живот са отделяли време да се смеят на глас, когато са сами, така че, макар в смеха му да имаше много самотност, имаше и една изключителна самостоятелност, сякаш него не го бе грижа колко много от най-ужасните клоаки и шахти на своята канализация излага на показ. Свободата да бъдеш такъв, какъвто си, си струваше всичко останало.

Когато спря да се смее, а аз бях започнал да се питам кое толкова го забавлява, той рече:

— Тъй като и ти, и аз, и Пати и по-рано сме минавали по този път, нека говорим по-накратко. Какво ще кажеш да я очистиш?

Зададе въпроса с такъв ликуващ вид, сякаш ми предлагаше да открадна диаманта „Кохинор“.

— Напълно?

— Естествено.

— Ти наистина без много увъртане поставяш въпроса.

Това е един друг съвет, който получих от баща си. Беше ми казал: „Колкото е по-важен един въпрос, толкова по-скоро трябва да го поставиш ребром. Иначе важността му ще остане да тежи върху самия теб. И никога няма да можеш да го поставиш“.

— Баща ти сигурно е бил прав.

— Естествено.

Той явно ми предоставяше пълното право сам да премисля предложението му.

— Склонен съм да задам един въпрос — казах. — Колко?

— Колко искаш?

— Пати Ларейн преди ми обещаваше целия свят — отговорих. — „Само ликвидирай тоя ужасен педал, казваше тя, и ще получиш половината от състоянието ми.“ — Казах му това с желанието да бъда колкото може по-груб с него. Комплиментът за моите добри обноски ме беше ядосал. Беше доста просташки. Затова и цитирах думите й, за да видя дали раните му бяха излекувани. Не съм много сигурен, че това бе станало. Той често-често запримигва, сякаш за да изпревари емоционално евентуално отронилите се сълзи, и рече:

— Ами, питам се дали тя сега не би казала и за теб нещо толкова приятно.

Аз се разсмях. Не можех да не се разсмея. Винаги бях смятал, че когато приключим, Пати Ларейн ще бъде по-мила с мен, отколкото беше с Уордли, ала това предположение можеше да се окаже произволно.

— Фигурираш ли в завещанието й? — попита той.

— Нямам представа.

— Мразиш ли я достатъчно, за да го направиш?

— Пет пъти повече от достатъчно.

Отговорих, без да се замислям. Този разговор на плажа ми даваше огромна свобода да говоря каквото ми дойде на ума. Но веднага след това цифрата пак се върна в главата ми. Дали бях дал израз на истинските си чувства, или това бе просто повторение на тровещата ме мисъл, че съпругът на Маделин Фалкоу Риджънси еякулира пет пъти на вечер в онзи храм, пред който някога благоговеех. Като при боксьорите, и у мен болката се появи часове след като грозната размяна на удари бе преминала.

— Чух — каза Уордли, — че Пати се е отнесла зле с теб.

— Е — отговорих, — може да се каже така.

— Изглеждаш като пребит. Не вярвам, че можеш да го извършиш.

— Сигурно си прав.

— Не искам да съм прав.

— А защо ти не го направиш? — попитах го.

— Никога не би повярвал, Тим.

— Все пак кажи ми. Може би ще открия истината като сравня лъжите.

— Това е хубав лаф.

— Не е мой. На Лев Троцки е.

— А-а. Достоен е за Роналд Файърбанк.

— Къде е сега Пати Ларейн? — попитах.

— Тук някъде. Можеш да си сигурен.

— Ти откъде знаеш?

— И тя, и аз се опитваме да купим един и същи имот.

— Опитваш се да я ликвидираш, или искаш да спечелиш сделката срещу нея?

— Без значение е кое ще стане по-напред — отговори той, като комично облещи бялото на очите си.

Нима се опитваше да съперничи на Уилям Ф. Бъкли син?

— Но би предпочел да я видиш мъртва? — настоях аз.

— Само че не от моята ръка.

— Защо не?