Мъжагите не танцуват

— Грешката ми беше, че не танцувах на ринга. Трябваше да тръгна рязко веднага след гонга и да го притисна. Трябваше да го почна: „Туп! Туп! Прас!“ — обяснявах аз, като размахвах ръце, — и да го принудя да се върти. После пак да атакувам, да изтанцувам извън обсега му, да го въртя, и да танцувам, и пак да го притисна! Да го навра в ъгъла му! — Кимах с глава, одобрявайки този прекрасен план на боя. — А когато станеше готов, можех да го ступам този задник!

Лицето на баща ми не промени израза си.

— Помниш ли Франк Костело? — попита ме той.

— Шефът на мафията — отговорих аз с възхищение.

— Една вечер Франк Костело седи в един бар с русокосото си гадже, една готина трътла, а на масата му са също Роки Марчано, Тони Канцонери и Двутонния Тони Галенто. Цялата компания са италианци — започна баща ми. — Оркестърът свири. И тогава Франк вика на Галенто: „Хей, Двутонния, искам да танцуваш с Глория“. Тони почва да нервничи. Кой би поискал да танцува с гаджето на големия бос? Ами ако тя го хареса? „Хей, мистър Костело, казва Тони Двутонния, нали знаете, че не ме бива да танцувам.“ „Остави си бирата, вика му Франк, излизай там и се размърдай. Ще го направиш много хубаво.“ И тъй, Тони Двутонния става и се друса с Глория на една ръка разстояние, а когато се връща на масата, Костело нарежда същото на Канцонери, и той също се налага да изведе Глория на дансинга. После идва редът на Роки. Марчано си мисли, че и той не е малка работа и има право да нарича Костело на малко име, затова му вика: „Мистър Франк, ние от тежката категория хич ни няма на дансинга в танцувалните зали“. „Иди малко да се поразтъпчеш“ — нарежда му Костело. Докато Роки е на дансинга, Глория използва случая да му прошепне на ухото: „Шампионе, направи ми услуга. Виж дали ще можеш да накараш чичо Франк да се пусне на един танц с мен“.

И тъй, когато парчето свършва, Роки я връща на масата. Той вече се чувства по-добре, а и другите са събрали кураж. Започват да подкачат големия бос, ама много внимателно, нали разбираш, само така, полекичка му подмятат, деликатно. „Хей, мистър Костело, викат му те, хайде, мистър К. защо не извъртиш един танц с твоята дама?“

„Би ли искал, пита го Глория, ако обичаш?“

„Твой ред е, мистър Франк“, викат му те.

— Костело обаче — завърши баща ми — само поклаща глава: „Мъжагите, вика той, не танцуват“.

Да, баща ми си знаеше около пет такива лафа и ги казваше само когато му дойдеше времето. „Inter feaces et urinam nascimur“ беше последният му лаф и най-мрачният, докато „Не приказвай — ще прогониш вятъра от платната“ беше най-веселият, ала през юношеските ми години той най-често повтаряше: „Мъжагите не танцуват“.

На шестнадесет години, едно полуирландче от Лонг Айланд, аз не бях чувал нито за дзен учителите, нито за техните загадъчни коани, но ако знаех за тях, бих казал, че този лаф беше един коан, тъй като не го разбирах, но въпреки това той бе останал в паметта ми, и колкото повече остарявах, толкова повече смисъл откривах в него, и сега, когато седях на плажната ивица при Саут Уелфлийт и гледах прибоя, който стигаше до мен, след като се бе носил пет хиляди километра с вълните, пак се замислих за опустошенията, които Пати Ларейн бе нанесла върху характера ми. Изворите на самосъжалението се надигаха, както можеше да бъде предречено, и си рекох, че е време да спра да мисля за моя коан, освен ако не можех да вкарам някоя нова мисъл в затворения кръг.

Баща ми сигурно бе имал предвид нещо по-сложно от това да не отстъпваш назад, когато имаш неприятности, нещо по-сложно, което очевидно не можеше или не искаше да изрази, макар че той, неговият нравствен кодекс, съществуваше. Това не би могло да бъде друго, освен един обет. Дали не пропусках някакъв недоловим принцип, чрез който философията му трябваше да стане ясна?

Точно тогава видях един мъж да се приближава по плажната ивица. Колкото по-близо идваше той, толкова и аз бях по-близо до това да го разпозная и повечето от размислите за собственото ми положение започнаха да се губят.

Беше едър човек, но във вида му нямаше нищо заплашително. Всъщност беше доста закръглен и имаше опасност скоро да заприлича на круша, защото каквото и да станеше теглото му, той щеше да си бъде с шкембе, докато плещите му никак не впечатляваха. Нещо повече, походката му, както крачеше през пясъка, беше комична. Беше добре облечен в тъмносив костюм от каша с жилетка на тънки райета, ризата му на райета имаше бяла яка, носеше вратовръзка с цветовете на клуба си, в горното му джобче бе пъхната червена кърпичка, а през ръка бе преметнал палто от камилска вълна. За да не си одраска кафявите мокасини, той ги бе взел в ръка и крачеше по чорапи на ромбове по студения ноемврийски пясък. Това придаваше на походката му наперен, забързан маниер на цирков кон, който пристъпя по мокър калдъръм.

— Как си, Тим? — попита ме в този момент мъжът.