Мъжагите не танцуват

Тази мисъл, която предлагаше работна хипотеза, се превърна, добавена към бърбъна, в необходимото ми успокоително и аз най-сетне заспах дълбоко, така разбит, сякаш все още играех нападател в голям периметър в отбора на Ексетър, който не успява да направи подаване, и потънах толкова дълбоко в съня, че гласовете от Адския град ги нямаше при мен, когато се събудих. Вместо това дойдох на себе си с ясния спомен, че преди три нощи — да, съвсем сигурно! — аз, Джесика и Лони бяхме излезли от „Алеята на вдовицата“ почти по едно и също време, те от ресторанта, аз от салона, и там, на паркинга, бяхме подновили — въпреки нежеланието на Пангборн и напълно по нейния вкус — нашия разговор и Джесика и аз се смяхме толкова много и така оживено, че бързо се взе решението да отидем до моя дом за една последна чашка.

Тогава започна спор за колата. С една кола ли да пътуваме, или с две? Джесика искаше с две коли — Лони в лимузината си под наем, а ние двамата в моето порше, но Лони можеше да си представи какво ще стане и нямаше желание да бъде излишният трети, затова реши въпроса, като се настани в седалката за пътника на поршето ми, при което се наложи тя да се настани у него и около него и успя да го направи, единствено като постави краката си в скута ми, а аз можех да сменям скоростите единствено маневрирайки с ръка между и край коленете й и под бедрата й, но всъщност до дома ми имаше едва три километра и нещо и когато пристигнахме там, започнахме дълъг разговор за цените на имотите в Провинстаун и защо струваше толкова много вехтата съборетина, която притежавахме с Пати, след като се състоеше само от два сандъка за сол и две пристройки, както и куличка, която сами си бяхме издигнали, за да имам кабинет на третия етаж, обаче, както им обясних, причината беше изгледът към морето. Изгледът ни към залива обхващаше трийсетина метра, като къщата ни беше разположена откъм по-дългата си страна успоредно на брега, нещо рядко срещано в нашия град. „Да — беше казала Джесика, — това е чудесно“ — и, кълна се, коленете й се бяха поразтворили още малко.

Не, не мога да твърдя дали това беше спомен или сън, защото макар да притежаваше пълната яснота на реална случка, логиката изглеждаше като присъща на театъра на съня, където се случват само такива абсурдни събития, които са прекалено драстични за деня. Това, което сега си спомням, е, че докато седяхме в моята дневна и пиехме, започнах сякаш да забелязвам дамското саше при всяко от движенията на Лони. Колкото повече той се напиваше, толкова по-малко изгледи имаше асоциацията на адвокатите да подкрепи мъжествената му фасада, и аз се събудих сега, на третата сутрин след като двамата бяха изчезнали, готов да се закълна в съда, че през онази нощ, когато гледах и нея, и него в дневната, получих изумителна ерекция — една от малкото, които човек си спомня с необикновена гордост — и така безапелационно оцених своето своеобразно отличие, че сметнах за крайно важно да си отворя ципа без заобиколки в зародиша на дългата и безкрайно — трябва да го отбележа — тежка тишина. Да, извадих си го и го наперих пред тях, сякаш бях на шест годинки или пък някой щастлив перко и ги запитах: „Кой от вас ще го духа пръв?“ — един водещ до катаклизми въпрос, защото по-скоро цялата вечер, не моят фалос, можеше да бъде определено издухана от взрива, но ако този спомен е верен, тя стана от мястото си, коленичи пред мен и наведе русата си глава в скута ми и червените си устни върху члена ми, а Лони издаде някакъв звук в смесен израз на щастие и истинска болка.

След това, изглежда, и тримата пак се бяхме настанили в моето порше и се бяхме отправили на налудничаво пътешествие до Уелфлийт. Спрях веднъж колата в гората, малко преди да стигнем къщата на Харпо и правих секс с нея върху предния калник, да, да, защото сега, сутринта, когато се събудих на фотьойла в кабинета си на третия етаж, припомняйки си всичко, още усещах притискането на стените на влагалището й към колосалната ми ерекция. Как ми се искаше да я шибам! По дяволите Пати Ларейн! Двамата с Джесика сякаш бяхме конструирани в някаква божествена работилница, всички части бяха съвместими, органите ни бяха неотделими, а къде му беше мястото на Лони, освен да ни наблюдава! Той плачеше, доколкото си спомням, но аз никога не съм се чувствал по-голям скот. Неговата мъка ми действаше като кръвта, изпълваща тъканите при ерекция. Такова беше състоянието на чувствата ми почти четири седмици след като съпругата ми ме беше зарязала.

След това тримата пак се заприказвахме в колата. Той заяви, че трябва да остане сам с нея, трябвало да й говори — бих ли им позволил да поговорят? В името на благоприличието, ще им позволя ли да поговорят?