Мъжагите не танцуват

В съседната спалня (защото той беше хигиеничен по отношение на тези развлечения със смяна на съпругите — никакви тройки или четворки!) Пати Ърлийн — която още не си бе сменила името на Пати Ларейн — и аз започнахме нашия уикенд. Може би по-нататък ще се реша да ви го опиша, но засега е достатъчно да се каже, че по пътя обратно за Ню Йорк аз си мислех за нея и че двамата с Маделин така и не спряхме в Чинкотийг. А аз и не пушех по онова време. Беше първият ми опит да се отърва от лошия навик. Така че бях преживял няколко бързи възвисявания и свободни падания на егото, бях прекарал два дни и една нощ с разменена партньорка (Големия Гръбльо така и не разбра, че Маделин и аз не бяхме женени, макар че, в интерес на истината, от гледна точка на сполетелите ни беди все едно че бяхме) без нито една цигара в миговете, когато се чувствах НАБИТ НА КОЛ — така може да се опише състоянието ми, когато слушах как моето момиче надава възгласи на удоволствие (а как само умееше да стене Маделин!), защото друг мъж бе в нея. Ничие мъжко его не остава непроменено, след като е чуло същите продължителни женски викове на наслада, издавани заради нечий чужд (много по-дълъг) прът. „По-добре е да си мазохист, отколкото педераст“ — си повтарях често през тези два дни, но пък и аз прекарах часове, които си имаха своята красота за мен, защото съпругата на знахаря, преди това негова помощничка, въпросната Пати Ърлийн имаше тяло, стегнато като на деветнадесетгодишен модел на „Плейбой“, който стои фантастично пред теб на живо, и ние изкарахме един страстен любовен роман на въодушевени гимназисти, което ще рече, че аз постоянно я насърчавах да си слага устата на места, на които тя се кълнеше, че не си я била допирала преди, и все се вряхме във вдлъбнатините си и си прилагахме такива хватки, които бяха изкусни и интимни, и мръсни, и суперприятни (както казват калифорнийците), защото бяха мръсни. Господи, Пати Ърлийн беше чудесна, човек можеше да я шиба до смърт. Дори сега, дванадесет години по-късно, аз пак почти се връщах към онази първа нощ, а не исках, защото като си спомнях хубави неща за Пати, сякаш още веднъж изменях на Маделин.

Вместо това се измъчвах със спомена за дългото завръщане с Маделин Фалкоу в Ню Йорк. Това бе много дълго завръщане. Ние се карахме и Маделин ми крещеше (което беше крайно нехарактерно за нея), когато вземах с твърде голяма скорост някои завои, а накрая — вината ми е, че се опитвах да се откажа от цигарите — изпуснах колата на един неочаквано остър завой. Колата беше някаква огромна талига — додж, буик или мъркюри, кой може да помни? Те всичките са като сюнгери на острите завои и ние със скърцане и скриптене се плъзгахме стотина метра, преди да се ударим в едно дърво.

Тялото ми беше в същото състояние като колата. Една част беше размазана, друга разтеглена и ужасен тропот като от влачещ се заглушител на ауспух кънтеше вътре в ушите ми. Навън бе тихо. Една такава полска тишина, когато възбудата на насекомите вибрира из нивите.

Маделин беше в по-тежко състояние. Тя не ми го каза, но аз научих, че матката й е била засегната. И действително на корема й имаше ужасен белег, когато излезе от болницата.

Изкарахме още една година заедно, като се отчуждавахме все повече през последвалите месеци. Започнахме да вземаме кокаин. Това запълваше бездната. После навикът стана траен и скалата на нашите отношения се пропука от наркотика и бездната зейна по-дълбока. Точно след като скъсахме, аз бях арестуван за продажба на кокаин.

А сега седях в кабинета си в своя дом в Провинстаун и пиех бърбъна, без да го разреждам. Дали тези болки от миналото в съчетание с малко бърбън не се оказаха успокоителното за трите дни на сътресения, шокове, обрати и пълно разстройство на всичко, което ми беше познато? Седях в креслото и започвах да усещам как сънят идва като благодат. Сподавеният шепот на отминалото нарастваше и ме заливаше, цветовете на всичко предишно ставаха по-ярки от тези на настоящето. Дали сънят беше вход към пещера?

В следващия миг бях изтръгнат от съня си. Какво можех да направя, когато дори най-елементарната ми метафора беше вход на пещера? Това съвсем не предполагаше мислите ми да избягат от дупката в гората край Труро.

Независимо от всичко продължих да си пийвам бърбън и няколко хода пак се очертаваха в съзнанието ми. Дали започвах да асимилирам мотивите за самоубийство на господин Пангборн? Защото сега не ми се струваше невъзможно, че Пангборн може да е бил маниакът, който го бе извършил. Писмото определено можеше да бъде изтълкувано като предчувствие за престъпление. „Ако някой се опита да ми отнеме моята русокоса красавица, ще убивам.“ Но кого? Новия любовник или красавицата?