Мъжагите не танцуват

Най-сполучливото описание на котето, на което съм попадал, е в един разказ на Джон Ъпдайк със заглавие „Съпругата на съседа“:

„Всяко косъмче е скъпоценно, със своя индивидуалност и изпълнява определена роля в цялата премяна: руси до невидимост там, където се събират бедрото с корема, тъмни до мрак, където нежните устни търсят защита, обилни и червеникавокафяви като брада на лесничей под издутината на корема, тъмни и редки като тънките мустаци на някой Макиавели там, където перинеумът се прокрадва назад към ануса. Моето коте се променя в различните часове на деня и в зависимост от материята на бикините ми. То има своите сателити: причудливата линия косъмчета, която се изкачва към пъпа и се прелива в загара ми, кичурчетата вълна от вътрешната страна на бедрата ми, бледият мъх, който украсява цепката на задника ми. Кехлибар, абанос, кестеняво, доресто, канела, лешник, бежово, тютюнево, къна, бронз, платина, праскова, пепел, пламък, полска мишка — това са само някои от цветовете на моето коте.“

Това е едно красиво описание на един лес, което ви кара да размишлявате за тайнството на мащабите. Някой веднъж бе писал, че Сезан е променил възприятията ни за размерите така, че една бяла хавлиена кърпа върху масата да изглежда като синкавия сняг в планинските клисури, а изображението на част от кожата като пустинна долина. Интересна мисъл. След това аз винаги откривах у Сезан повече неща, така както и установих, че не бях видял истински едно коте, преди да бях чел Ъпдайк. Дори само за това Джон ще си остане един от любимите ми писатели.

Разправят, че Ъпдайк е бил някога художник и това може да се забележи в стила му. Никой не изследва така внимателно като него обектите външно, а той използва и прилагателните с повече благоразумие от всеки друг, който пише на английски език днес. Хемингуей беше казал да не ги използваме и беше прав. Прилагателното изразява мнението на автора за случващото се и само това. Ако аз напиша: „В залата влезе един силен мъж“, това означава само, че той е силен за мен. И ако не съм утвърдил образа си в съзнанието на читателя, може да се окажа единственият тип в кръчмата, на когото онзи приятел, който току-що е влязъл, е направил впечатление. По-добре е да се каже: „Влезе един мъж. Той носеше бастун и кой знае защо внезапно го строши на две като клонка“. Разбира се, да се разказва така отнема повече време. Затова прилагателните предлагат един бърз начин на писане от типа „ще ти кажа как да живееш“. Рекламата процъфтява благодарение на тях. „Свръхефикасен, безшумен, чувствителен, петостепенен лост за скоростите.“ Поставете двадесет прилагателни пред съществителното и никой няма да разбере, че описвате едно лайно. Прилагателните са траекторията на одисеята ви.

И така, нека подчертая мисълта си. Ъпдайк е един от малцината писатели, които могат да подсилят качеството на творбите си с прилагателните и да не злоупотребяват с тях. Той има рядък талант. И все пак ми е досаден. Дори неговото описание на котето. Спокойно би могъл да описва и едно дърво. (Кадифето на мъха в събрания чатал на клоните ми, оплетените водорасли в гънките на терасоподобната ми кора и т.н.) Поне веднъж бих искал той да ме въведе във вътрешностите на една пичка.

Точно сега например разсъждавам за разликата между описанието на Ъпдайк на котето и истинската пичка и по-точно на тази, за която си мисля в този момент. Тя е на Маделин Фалкоу и понеже Маделин е седнала до мен, мога само да се пресегна с дясната си ръка и да опипам обективния еквивалент с върховете на пръстите си. И все пак бих предпочел да остана в по-скромното положение на писател, унесен в блянове. Като естествено съм конкурент — но кой ли неславославен автор не е? — и ще се опитам да опиша с добре подбрани думи нескрития факт на нейната пичка и по този начин да съградя един малък еталон за проза във великото предмостие на литературата. И тъй, няма да се спирам върху окосмяването на котето й. То е черно, толкова черно на фона на гробовно бялата й кожа, че вътрешностите ми и топките ми започват да кънтят едни в други като чинели всеки път, когато туфата й е на показ. А тя обича да я показва. Тя има малка розова уста в рамките на по-голямата (като на губернатора Нелсън Рокфелер) и е същинско цветенце, което конвулсивно тръпне сред капките роса на страстта й. Когато е възбудена обаче, пичката на Маделин сякаш е израсла от самите й бутове, а малката й уста си остава розова, колкото и широко тя да разтваря бедра, докато външната плът на вагината й — по-голямата уста — разбулва потискащи мастни наслагвания, а перинеумът (които ние, момчетата, там, в Лонг Айланд, наричахме „нито“ — нито е вагина, нито е анус, ха-ха) е като разкошна градинка. Човек не знае дали да я изяде, дали да я погълне, дали да рине в нея. Шепнех й: „Не мърдай, не мърдай, ще те убия, сега ще свърша“. Как почваше да се разпъва шундата й в отговор!

Всеки път, когато бях в Маделин, онова друго момиче, което представляваше тя, милата брюнетка, с която вървяхме под ръка по улицата, преставаше да съществува. Коремът й и утробата й оставаха единственото от нея — само този тлъст, мазен, мастен, миросан, вазелинов трепет на похотливи земни наслади. Няма да твърдя, че мога да мина без прилагателни, когато опира до размисли върху пичката. Когато я чуках, сякаш се носех във водата с всички изпълнителки на гьобек и всички тъмнокоси блудници на света — тяхната сласт, тяхната страст, тяхната власт над най-тъмните амбиции на космоса, всичко това бе тогава в мен. Само един бог знае с какви кроежи на кармата бях изцеждан от корема й, за да се изпразня. За мен пичката й беше по-реална от лицето й.