Мъжагите не танцуват

Струва си да се каже за Пийт още и това, че беше напълно способен да позволи на Паяка да разсрочи загубите си в замяна на обещания: „Дай ми още една седмица и аз ще те заведа на мястото, където Мадън крие продукцията си“. Складираното количество сигурно струваше две хиляди долара и Нисън знаеше това, той не би се спрял да го предложи като гаранция.

Почти не познавах другия мъж в стаята. Човек би го взел за корабен огняр. Целите му ръце бяха татуирани с орли и русалки, имаше права черна коса, ниско чело, счупен нос, мустаци, липсваха му два зъба. Всички го наричаха Студи, защото когато бил още юноша крадял само коли студебейкър из целия Кейп Код. Такава беше легендата, но тя не бе вярна — той крадеше всякакви коли, но му викаха Студи, защото го бяха сбарали с един студебейкър. Сега той събираше облозите на загубилите заради Пийт и както бях чул, бил механик и шлосер (всичко това изучил в пандиза в Уолпол), достатъчно добър, за да може да сменя серийните номера на блоковете на двигателите на крадени от други коли. Той обаче, предположих аз, не би могъл да знае за малките ми запаси в горите край Труро.

Споменавам за това, защото като Джон Фостър Дълес, който — каквито и грехове да има — ни бе дарил с този израз, и аз в агония преживявах мъчителна преоценка. Приятно ми беше да се смятам за писател, който търси някак по-широка представа за човека. Не ми доставяше удоволствие да свеждам всеки срещнат до категориите на онези, които знаеха, и другите, които не знаеха къде Тимъти Мадън би могъл да укрива запасите си.

Сега обаче в главата ми нямаше нищо друго освен този списък. Нисън знаеше, а значи и Бет знаеше. Пати знаеше. Господин Черньо знаеше. Доколкото ми беше известно, не бях водил Джесика и господин Пангборн там. Риджънси изглежда имаше ясна представа. Можех да се сетя и за други. Можех да добавя дори и баща си. През годините той бе правил неуспешни опити да зареже пиенето, като го замени с марихуана. Веднъж, преди повече от година, при последното му посещение при мен и Пати, аз го бях закарал до обезлесеното си местенце и се бях опитал да го заинтересувам от реколтата. Смятах, че като види растенията, може да започне да ги уважава не по-малко от хмела. Така че, да, добавям и баща си към списъка.

Само че това беше като уринирането върху Бет. Внезапно си дадох сметка за уродливостта на новите си мисловни занимания. Всички се появяваха като позиции в компютърен списък. Нима започвах да се превръщам в церебрално същество? Тази дейност до такава степен бе завладяла мозъка ми, че се почувствах като компютър, вибриращ върху поставката си. Продължавах да подритвам името на баща си ту вътре в списъка, ту навън. О, дайте ми по-добре една буря в морето.

Наблюдавах футболната среща толкова време, колкото успях да се заставя. Най-сетне при почивката в началото на втората четвъртина Нисън отиде за бира до хладилника. Аз го последвах.

Имаше само един начин да се държиш с него и той беше да не се церемониш. След като той можеше да се показва с жена си в конфети от електронни точки, или да те пита тъкмо когато си захапал сандвич дали нямаш запек, аз не изпитвах никакви угризения, че мога да го засегна с внезапен въпрос. Затова го запитах:

— Паяк, помниш ли сеанса?

— Ти можеш да го забравиш, братче — отговори, той, — не и аз.

— Беше нещо непонятно.

— Беше направо ужасно. — Той изжабури бирата на мястото на липсващия кътник в устата си, глътна течността и добави: — Ти и жена ти можете да продължавате с тия лайнарщини. Аз не ща. Попилява ме целия.

— Ти какво видя?

— Същото каквото и жена ти.

— Да де, ама сега питам теб.

— Ей, я не ми го прехвърляй. Нали всичко е наред, а?

— По-добре не може да бъде.

— Ами да — рече той.

— Та ти защо не ми кажеш?

— Не искам друг път да попадам на онова място.

— Слушай — казах му, — ти днеска трябва да останеш във форма. Направил си голям облог.

— Е, та?

— Моля те за една услуга. Остани във форма с приятелчетата ти. Твоят отбор ще спечели.

— Не ми пробутвай тия мистични бълвочи. Това с ЛСД-то свърши. Не ми е нужно да съм в тая шибана форма, за да ти кажа това, което искаш да чуеш. Братче, това е идиотски тъпо залагане, направо е дегенератско. Аз избирам „Патриотите“ заради качествата им.

— Днес имаш нужда от моята помощ — казах аз и го погледнах в очите така, сякаш нямаше да отстъпя.

— Ти си луд — рече той. — Толкова стотици хиляди хора залагат на тоя мач, вероятно цели два милиона, а аз да бъда във форма заради теб — така резултатът ще бъде ли какъвто аз го искам? Мадън, вие, наркоманите, до един сте изкукуригали. Я вземи малко кокаин. — Той тресна вратата на хладилника. Беше готов да се върне на мача.

— Грешиш — казах. — Ние двамата с теб можем да им помогнем да се оправят, ако аз успея да си подредя мислите заедно с теб.

— Не искам изобщо никаква помощ от теб.

— Добре — рекох, — на мен ми е неприятно, че трябва да говоря за това. Но ние двамата с теб притежаваме нещо общо, което два милиона други участващи в обзалаганията не притежават.

— Ясно.

— Ние заедно сме били на едно много специално място.