Читаем Мъжагите не танцуват полностью

Една минута той не й отговори, но след това рече с ирландския си уличен глас — това беше обяснението му в любов:

— Ами нали съм тука бе, кво искаш?

Естествено сред приятелите си той се славеше с тези свои аскетически възгледи. По времето на докерството си бе придобил слава с още една легенда за това на колко жени се харесвал и какъв невероятен брой пъти можел да го прави за една нощ. Въпреки това мъжката му гордост беше, че никога не се чувствал длъжен да целува момичето. Господ знае само в каква хладилна камера на сърцето си го бе отгледала кльощавата ми баба ирландка! Той никога не целуваше. Веднъж, малко време след като ме бяха изгонили от Ексетър, отидох да пия с Дъги и най-старите му приятелчета и той стана жертва на подигравките им за тая работа с целуването. Приятелите му, вярно, не бяха целите в бръчки, със зъби, останали наполовина, и макар и да нямаха още шестдесет, понеже аз бях двайсетгодишен, ми се виждаха дъртаци, но, господи, колко мръсни им бяха мислите! Когато говореха, те се въргаляха целите в секса, като да им се беше полепил по гащите.

Баща ми по онова време не само че се беше развел с майка ми, но и в последвалото обичайно прахосничество беше останал и без бар. Живееше в стая под наем, сегиз-тогиз си хващаше по някое гадже, работеше на надница в една кръчма и често се срещаше със старите си приятели.

Старите му приятели до един, както скоро разбрах, си имаха някакво слабо място и правилата на играта бяха да бъзикаш старите си дружки на слабото им място. Едни се стискаха и за един долар, други имаха глупави навици, като постоянно да се хващат на бас, един винаги повръщаше, като се напиеше („Имам чувствителен стомах“ — оплакваше се той — „Да де, ама ние имаме чувствителни носове“ — отговаряха му те.), а баща ми редовно си го отнасяше заради целуването.

— Абе, Дъги — почваше го старият му приятел Хефърнън Динамита, — снощи бях с една деветнайсетгодишна, дето имаше най-сочната, най-пълничката и най-готината уста дето си я виждал. Как се целуваше само! Какъв влажен дъх имаше, като се усмихнеше лекичко! Имаш ли си представа какво нещо изпускаш, а?

— Да бе, Дъги — възкликваше друг, — що не опиташ? Зарежи ги тия! Млесни една целувчица на някое курве!

Баща ми седеше и си траеше. Това беше игра и той трябваше да търпи, ала тънките му устни не показваха, че му е приятно.

Франсис Фрелах, известен също като Франки Муфтата, и той тегли силен шут по топката:

— Миналата седмица ми падна една вдовичка със страхотен език — заразказва ни той. — Мушкаше ми го тоя език и в ушите, и в устата, чак гърлото ми облиза. Ако й бях дал, щеше да ми изсмуче ноздрите.

Като виждаха изписаното върху лицето на баща ми отвращение, те започваха да се смеят като момченца от църковен хор, пронизително и пискливо, ирландски тенори, които бъзикаха Дъги Мадън на слабото му място.

Той изтърпя всичко. Когато свършиха, поклати глава. Не обичаше да бъде занасян, когато аз съм там — това беше мерилото за падението му — и затова им рече:

— Смятам, че вие всичките сте едни лайнари. Никой от вас не е шибал поне от десет години. — Когато те се развикаха, доволни, че са го ядосали, той вдигна длан. — Ще ви обясня колко е полезно да се усъмнявате — каза той. — Да речем, че познавате едно-две момичета. И че те обичат да се целуват. Може дори и да ви го духат. Добре. Знае се, че тия работи стават. Само че се запитайте: курвето сега на мен ми обръща внимание, ама снощи чий парцал е барала? И къде й е била устата тогава? Запитайте се това, педеруги такива. Щото щом тя може да се целува с вас, значи може да яде и кучешки говна.

Тази реч прати старата му тайфа на небето.

— Ох, кой ли я целува сега! — мучаха те в ухото на Дъги.

Той не се усмихваше. Знаеше, че е прав. Такава беше логиката му. Аз я познавах. Бях израснал с нея.

Дотук обаче успях да се унеса в своите размисли за баща си преди сърбежът от татуировката да започне направо да ме влудява. Поглеждайки към часовника, видях, че вече почти минава обяд, и се изправих с намерението да се поразходя, но се принудих пак да седна, внезапно притиснат от тежестта на страха, който се стовари върху ми само при мисълта да изляза.

Ала сега изпитвах някакво пълно себеразпадане, едно същинско падение от човек до куче. Повече не можех да се свивам и треперя тук. Затова си сложих сакото, минах през цялата къща и излязох вън, в нашия влажен ноемврийски въздух, изпълнен със самодоволство, че току-що съм извършил една почти героична постъпка. Това са те кривите извивки на пълната паника. Един фарс.

Перейти на страницу:

Похожие книги

12 шедевров эротики
12 шедевров эротики

То, что ранее считалось постыдным и аморальным, сегодня возможно может показаться невинным и безобидным. Но мы уверенны, что в наше время, когда на экранах телевизоров и других девайсов не существует абсолютно никаких табу, читать подобные произведения — особенно пикантно и крайне эротично. Ведь возбуждает фантазии и будоражит рассудок не то, что на виду и на показ, — сладок именно запретный плод. "12 шедевров эротики" — это лучшие произведения со вкусом "клубнички", оставившие в свое время величайший след в мировой литературе. Эти книги запрещали из-за "порнографии", эти книги одаривали своих авторов небывалой популярностью, эти книги покорили огромное множество читателей по всему миру. Присоединяйтесь к их числу и вы!

Анна Яковлевна Леншина , Камиль Лемонье , коллектив авторов , Октав Мирбо , Фёдор Сологуб

Исторические любовные романы / Короткие любовные романы / Любовные романы / Эротическая литература / Классическая проза
Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века