Мъжагите не танцуват

Всички го обичаха, освен майка ми. С годините тя все по-малко го обичаше. Преди се питах как ли се бяха оженили, докато накрая реших, че тя трябва да е била девствена, когато са се запознали. Преди подозирах, че кратките им и най-нежни любовни преживявания са били (защото дълго още след развода им гласът на майка ми пак трепереше, когато тя говореше за първите им седмици заедно) подсилвани не само от това колко са били различни двамата, но и защото тя е била с либерални възгледи и е искала да се опълчи срещу предразсъдъците на родителите си спрямо ирландците, работническата класа и вонята на бира в баровете. И така те се оженили. Тя била дребничка скромна жена с приятна външност, учителка в едно чудесно градче в щата Кънектикът, толкова изящна, колкото той бил едър, имала добри обноски и за него била истинска дама. Мисля, че си остана истинска дама за него, и макар и той никога да не призна, че тайно изпитваше страшна предубеденост към нея точно заради това, заради свръхелегантното великолепие на ръката на една истинска дама в дълга ръкавица, при все това той я обожаваше. Той страхотно беше впечатлен от това, че се беше оженил за такава жена. Уви, двамата останаха като една печална семейна двойка. Както се изразяваше той, никой от тях не успявал да помръдне другия на пичи косъм по-наляво. Ако не съществувах аз, те бързо щяха да затънат в собствената си немощ и досада един към друг. Но аз бях там и бракът им просъществува до петнадесетгодишната ми възраст.

Бракът им може би щеше и да оцелее докрай, но майка ми допусна една грешка. Тя надделя в един принципен спор с баща ми и се наложи над него да се преместят от апартамента ни, разположен на цял етаж над бара му, в едно градче на име Атлантик Лейнс и това беше една тиха катастрофа. Промяната се оказа несъмнено такъв шок, като онзи, който дядо му преживял при напускането на Ирландия. Единствената голяма отстъпка, която бе направил на майка ми, бе тази, а точно на това не е трябвало да се съгласява. Дъги от пръв поглед бе приел с недоверие Атлантик Лейнс. Макар че, давам си сметка, името му звучи като пътека за боулинг, строителите нарекли така своя съвсем нов град, защото се намираше разположен на не повече от три километра от океана и улиците му бяха проектирани така, че тук-там да имат извивки. (Пътеки.) Очертанията на нашите виещи се пътни артерии бяха се получили такива, защото чертожниците ги бяха нанесли върху чертожната хартия с кривки. И понеже теренът беше равен като паркинг, нашите завои с формата на ченгели не служеха според мен за нищо друго, освен да ви помогнат да не ви се налага да гледате едноетажната къща с плосък покрив на съседа ви, която беше също като вашата. Звучи забавно, че Дъги не можеше да се оправи с прибирането, когато беше пиян, но никак не беше забавно. Всички ние, които живеехме там, сякаш бяхме промити по някакъв начин. Не мога да го назова някак, макар че в очите на баща ми ние, дечурлигата, изглеждахме страхотно възпитани. Не висяхме на ъгъла на някоя улица — в Атлантик Лейнс нямаше прави ъгли — не се деляхме на тайфи (вместо това си имахме първи приятели) и веднъж, когато аз се биех с юмруци, насред боя моят противник заяви: „Хайде стига. Да го прекратим“. Двамата спряхме и си стиснахме ръце. На майка ми не й стана неприятно, защото: 1. бях победил, тъй като през годините беше разбрала, че това би зарадвало баща ми; и 2. бях постъпил като джентълмен. Най-любезно бях стиснал ръка на съперника си. Баща ми бе заинтригуван. Това беше типично буржоазна постъпка. Да се сбиеш и да можеш да заявиш: „Да прекратим“, а победителят да не даде израз на чувствата си, като ти тресне главата в асфалта. „Там, където аз съм израснал, момчето ми — каза ми той (това беше станало на Четиридесет и осма улица, западно от Десето авеню), — никой нищо не прекратява. Вместо това е по-добре да кажеш: «Умирам!».“

Веднъж, няколко години преди края на брака им, без да искам чух какво си говорят в дневната майка ми и баща ми при една от редките вечери, когато той си беше у дома, вместо да стои в бара. Мъчех се да не ги слушам и всъщност стоях настрани, в кухнята, където си приготвях домашните. Когато при тези редки случаи те се оказваха заедно, можеха да седят с часове, без да си говорят, и общото им мрачно настроение ставаше толкова напрегнато, че чак звукът на телевизора като че ли започваше да трепти. Онази вечер обаче те изглежда се бяха почувствали по-интимно, защото чух майка си да казва с кротък глас: „Дъглас, ти никога не си ми казвал, че ме обичаш“.

Това беше съвсем вярно. От години почти не го бях виждал дори да я целува, а и когато го правеше, се държеше като скъперник, измъкващ единствения си дукат, който се готви да похарчи за цяла година. Бедната ми майка. Тя беше толкова нежна, че постоянно ме целуваше. (Когато той не гледаше.) Тя не искаше той да смята, че имам неприсъщи за мъж навици.

— Нито веднъж, Дъглас — повтори тя тогава, — ти изобщо не си ми казвал, че ме обичаш.