Началото

Времето бе все така променливо, с внезапни проливни дъждове и пристъпи на вятър, който отбрулваше листата от клоните и ги навяваше на купчини в основата на дърветата. Гората стана по-открита, а оголелите клони блестяха на меката есенна светлина. На няколко пъти Шигеру зърваше на пътеката пред себе си елени, които тутакси отскачаха уплашени с потръпващи черни опашки и побягваха. Понякога през нощта във влажния въздух отекваше самотен зов на прелитащи в небето гъски. Но за него есенният вятър не редеше напеви за погинала любов, а за любов нова и страстна, любов, която нямаше да угасне до края на дните му. Не знаеше кога ще се видят отново, но сега вече бяха съюзници… повече от съюзници — бяха свързани завинаги. Чакаше следващото й послание.

Тя му прати едно писмо преди началото на зимата, което пристигна по същия начин, скрито сред други записки на Ейджиро. В края нямаше подпис и човек можеше да го помисли за препис на някакъв разказ, защото звучеше като част от история за духове, която се случва в уединен храм насред проливен дъжд — воин, омагьосан от любов, и жена призрак, която го съблазнява. Стилът й бе лек, изпълнен с хумор — той сякаш чуваше смеха на своята призрачна прелъстителка.

После старата година си отиде и настъпи новата; падна сняг и град Хаги бе откъснат от останалите части на Трите провинции. През дългите зимни месеци, когато снегът натрупа високи преспи в градината, а ледените висулки по стрехите изглеждаха като редици от бели репички — непоклатимия урожай на зимата, Шигеру често вадеше писмото и го препрочиташе, обладан от спомена за уединения храм, дъжда, гласа й, косите й.

Понякога не можеше да повярва, че случилото се е истина, че бяха посмели да вземат онова, което и двамата така силно желаеха, за кой ли път се дивеше на смелостта й, преизпълнен с неизразима признателност. За нея рискът бе далеч по-голям, отколкото за него, тъй като той не притежаваше нищо, което да го свързва с този свят, освен нея и намеренията си за отмъщение, докато тя имаше да губи дъщеря и владение.

В други моменти любовта им му се струваше тъй естествена и предопределена, че не съзираше в нея никаква опасност. Имаше чувството, че са неуязвими, закриляни от самата съдба.

Тъй че когато Наоми му писа през пролетта и писмото пристигна, скрито в пакет от вдовицата на Ейджиро, съдържащ сусамови семена за първото пробно засяване, в което му съобщаваше, че ще бъде на място, наречено Кате Джинджа, разположено на северното крайбрежие на Маруяма, по пълнолуние в четвъртия месец, Шигеру без колебание пристъпи към подготовката за следващото си пътуване.

През изминалата година риболовът го заинтригува почти толкова, колкото и земеделието, тъй като по-голямата част от храната и богатствата на Хаги идваха от морето. Семействата на рибарите имаха своя собствена подредба по ранг, разбирания за вярност и установени принципи на живот. Шигеру знаеше, че те често ставаха причина за противоречия между тях и чичовците му в крепостта, които гледаха на техния богат и солиден улов като на източник на не по-малко солидни налози. Шигеру беше добър познат с Терада Фумимаса — набит, невероятно силен и безкрайно проницателен човек, който поддържаше собствена флота и цялото пристанище с непринудена, но неоспорвана тирания. Според слуховете беше баща на половината млади рибари в Хаги, но имаше единствен законен син — Фумио, — момче на възрастта на Мийоши Гемба, който на осем години вече придружаваше баща си на всичките му пътувания.

Понякога Терада канеше Шигеру да се присъедини към тях. До този момент Шигеру не бе приемал, но сега в главата му се зароди план. Терада живееше близо до пристанището, на склона на Огнената планина. Предишната година Шигеру често бе ходил там, бе посещавал мястото, където Акане бе сложила край на живота си, и бе съзерцавал с наслада екзотичните градини, дело на възрастния свещеник. Беше се погрижил градините да не бъдат занемарени след смъртта на стареца — това му помагаше да се справи със скръбта и гнева си към Акане, както и, смяташе той, да съхрани своеобразен паметник на нейните красота и жизненост. Много млади жени и мъже идваха тук да молят духа на Акане да им помогне в какви ли не любовни терзания и полусъзнателно Шигеру добави своите молитви към техните.

На този ден в края на пролетта, когато цъфтежът на вишните бе в разгара си, а упойващият аромат на портокаловите цветове изпълваше въздуха редом с мириса на странните и непознати за него цветя, светилището на Огнената планина бе пълно с народ. Несъмнено, също като него, всички усещаха в кръвта си неустоимия зов на пролетта, копнежа за любов, желанието за тялото на любимия или любимата, порива да се слеят в едно и да създадат нов живот.