Началото

В горния край на плажа имаше няколко колиби. Пред тях седяха жени и деца и подклаждаха огньове, около които на бамбукови стойки съхнеха малки риби. Когато Шигеру мина покрай тях, те прекъснаха онова, което вършеха, и сведоха глави в безмълвен поклон. Той ги погледна, отбелязвайки, че децата, макар и слаби, изглеждаха здрави, а няколко от жените бяха млади и доста привлекателни. Всички изглеждаха напрегнати, готови да побегнат и той си помисли, че се досеща за причината — присъствието на хората на Терада — хищни и безскрупулни. Без съмнение, тъй като се намираха далече от своите жени, моряците се възползваха от тези, знаейки, че съпрузите им няма да се бият, за да ги защитят. Реши да разговаря с Терада по този въпрос. Това бяха нейните хора. Беше недопустимо мъже от неговия клан да подхождат към тях като към плячка.

Подобно на Сейсенджи и това светилище изглеждаше безлюдно, изоставено. Откъм храмовата градина се разнесе квакане на жаба. Свечеряваше се и последните слънчеви лъчи се разсипваха по верандите на старата дървена постройка, хвърляйки сянка от всеки ръб и неравност на пода и покрива. Видя конете, завързани под един от навесите — същата кобила, същия товарен кон. Сърцето му внезапно подскочи от съзнанието, до този момент прието само наполовина, че тя е там, че ще я прегърне, ще чуе гласа й, ще почувства аромата на косите й. Цялото потискано желание и копнеж на последните шест месеца лумна като пожар в гърдите му.

Сетивата му изглеждаха необичайно изострени, все едно му бяха махнали пласт кожа. Вече долавяше парфюма й, както и собственото й ухание. Извика тихо:

— Има ли някой тук? — и гласът му прозвуча като чужд дори в собствените му уши.

Младият мъж Бунта се показа иззад постройката, видя Шигеру и спря, слисан за момент, след което падна на едно коляно и се поклони.

— Господарю…! — възкликна той и после се спря, преди да е произнесъл името на Шигеру.

Шигеру кимна, без да каже нищо.

— Жените са в градината — рече Бунта. — Ще уведомя моята господарка, че има посетител.

— Аз ще отида при нея — отвърна Шигеру.

Въпреки дискретността си младият мъж го караше да се чувства напрегнат. Толкова лесно можеше да се окаже шпионин от Племето, тъй лесно можеше да ги предаде. При все това Шигеру знаеше, че нищо — никаква заплаха за смърт или изтезания, отправена към него или към обичан от него човек, не може да го спре да се види с Наоми.

Омагьосан съм, помисли си той, докато заобикаляше бързо постройката на храма, спомняйки си историята, която Наоми бе написала за него. Градината бе обрасла и запусната, пролетната трева бе избуяла и зелена, осеяна с диви цветя. Цъфтежът на вишните вече бе попреминал разгара си и земята бе обсипана с бели и розови венчелистчета, сякаш отражение на цветовете, които се бяха задържали по клоните.

Владетелката Маруяма и Сачие седяха на възглавници, поставени върху камъните около декоративното езеро. То бе затлачено с листа на лилии и лотоси, а покрай ръба му бяха цъфнали една-две тъмноморави ранни перуники. Тя вдигна поглед при шума от стъпките му и погледите им се срещнаха. Той видя как цветът се изтегли от лицето й, а очите й заблестяха, все едно появата му бе физически удар. Изпита същото — едва си поемаше дъх.

Сачие прошепна нещо и Наоми кимна, без да откъсва очи от лицето на Шигеру. Сачие стана, сведе глава към Шигеру и изчезна в храма.

Бяха сами. Той отиде и седна до нея, на мястото на Сачие. Тя се облегна на него и положи глава на рамото му, при което косите й се разпиляха върху гърдите му. Той зарови пръсти в тях и ги плъзна по тила й. Дълго време останаха така, безмълвни, заслушани в дишането и сърцето на другия.

Слънцето залезе и започна да захладнява. Наоми се отдръпна назад и се взря в очите му.

— Точно преди да се появиш, на ръба на езерото кацна чапла. Двете със Сачие приехме появата й като знак, че скоро ще пристигнеш. Ако не беше дошъл до вечерта, утре щях да си тръгна. Колко време можеш да останеш?

— Докараха ме рибари от Хаги. Ще се върнат след четири дни.

— Четири дни! — лицето й засия още по-ярко. — Това е цяла вечност.

Много по-късно той се събуди от шума на вълните, които се разбиваха в покрития с дребни камъчета бряг, и от звуците на нощта откъм заобикалящата ги гора. Чу как конете потропват, пристъпвайки от крак на крак. Наоми също беше будна. Той видя как лунната светлина, заляла градината, се отразява в очите й. Няколко мига се съзерцаваха безмълвно и после Шигеру попита:

— Къде те бяха отнесли мислите ти?

— Ще ми се смееш — отвърна тя. — Мислех за владетелката Тора от Ойсо, която се удавя в любов.

Тя имаше предвид известната легенда за братята Сога, за тяхното отмъщение и за жената, влюбена в тях.

— Джуро Сукенари чака своето отмъщение цели осемнайсет години, нали така? И аз ще чакам толкова, ако е необходимо — прошепна Шигеру.

— Но Джуро умира… животът му угасва с росата на нивите — отвърна Наоми, цитирайки баладата, така популярна сред слепите певци. — Не мога да понеса мисълта за твоята смърт.