Началото

— Това е главната причина майка ми да подкрепя предложението на Хаято — рече Акане. — Тя копнее за внуци. Аз обаче не изгарям от желание да се сдобивам с деца. Защо да ги раждам на този свят, където ще са обречени на страдание? — тя замлъкна за миг и после добави: — Както и да е, имам ли избор? Нима е възможно желанията на господаря Шигеру да останат неудовлетворени?

— Те още не са изразени гласно — Мори само изказаха известни предположения. Но аз останах с чувството, че съветът им е да не прибързваш с някои свои решения.

— Хаято едва ли е бил дискретен — рече Акане.

— Така е. Всички знаят, че иска да те получи за себе си.

— Предполагам, че той също ще бъде „посъветван“.

— Вероятно.

— Значи от мен се очаква да откажа на Хаято и да не предприемам нищо, докато господарят Шигеру не изрази желанията си — изрече Акане с гневна нотка в гласа си.

— Достатъчно е да правиш това, което правиш и досега — стой при майка си и продължавай да не се виждаш с Хаято. Както ти казах, вече са ти осигурени пари. Не се налага да работиш.

— Аз не работя само за пари — възрази Акане. — Още колко време трябва да живея без мъж?

Тя вече чувстваше липсата на своя любим клиент, копнееше да изпита отново силата на страстта, която за малко бе притъпила скръбта й.

— Не много — обеща й Харуна. — Мога ли да отнеса благоприятен отговор на Мори?

Акане остана безмълвна. Чуваше майка си в кухнята, звуците от улицата, от реката. Внезапно стана, все едно обзета от гняв, и се отправи към вратата, а после се върна обратно.

— Нима може да има друг?

След като Харуна си тръгна, Акане не удостои с отговор нетърпеливите въпроси на майка си, а отиде да седне в работилницата на баща си, сред купчините наполовина издялани камъни. Там беше пусто и тихо. Тя усети, че й липсват постоянният шум, тракането на желязо в желязо, въздишката на желязо върху камък. Ватару се бе върнал в своето село, заявявайки, че е твърде стар, за да служи на друг, а Найзо бе нает от друг зидар, който вече й бе предложил да купи запаса от камъни на баща й. Скоро волските коли щяха да дойдат и да ги отнесат. Въздухът бе наситен с прах и слънчевите лъчи изглеждаха почти втвърдени от дребните частици, сякаш самите те се вкаменяваха. Акане задържа поглед върху различните нюанси на сивото, които лежаха между бялото и почти черното — камъни, донесени от планинския склон, от коритото на реката и морския бряг — изсечени, вдигнати и превозени благодарение на човешката сила.

Колко странни са делата на съдбата, помисли си тя. Баща й бе зазидан по заповед на владетеля Шигемори. Ако не бе станало така, тя никога нямаше да привлече вниманието на неговия син. Отидеше ли при него, щеше да се издигне до положение, за което семейството й не би могло и да мечтае… но нямаше да има деца.

Да, нейният баща вече нямаше нужда от внуци. Той нямаше да е като останалите духове. Щеше да остане завинаги в своя мост — мнозина щяха да му носят дарове и приношения, все едно самият той е някакво божество. Тя стана и взе цветя и вино, които да остави пред камъка. Беше валяло, небето бе затулено с облаци и мостът, улиците и повърхността на реката бяха сиви като камъните.

Както бе очаквала, там вече бяха оставени и други приношения. Сега баща й си имаше свои поклонници и щеше винаги да е така. Не му трябваха внуци. Тя се помоли на духа му и му сподели каква щеше да стане. Сякаш по този начин се създаваше някакво равновесие — тя също щеше да бъде принесена в жертва — на речния бог, на Отори — макар че според нея това жертвоприношение нямаше да й бъде неприятно.

Минаха седмици без други вести от Мори или от крепостта. Акане изпита разочарование.

— Сигурно са си променили решението — рече тя на Харуна, която я посещаваше редовно, за да поддържа духа й и да носи пари на майка й.

— Тези неща си искат време — успокои я тя. — Трябва да бъдеш търпелива.

— Убедихте ме да се откажа от един добър мъж заради някаква куха мечта. По-добре ме върнете в дома!

— Не губи търпение! — прошепна настоятелно Харуна.

Но търпението на Акане беше на изчерпване. Раздразнението й нарасна още повече, когато една сутрин, след като се събуди рано и повече не можа да заспи, стана призори и отиде на моста да отнесе храна и вода на баща си, където видя група конници. Разпозна Мори Кийошиге, яхнал своя сив кон с черна грива и опашка, Ирие Масахиде — учителя по бой с меч, и самия господар Шигеру, съпровождани от голяма свита васали. Тя и останалите люде на моста коленичиха и наблюдаваха със сведени глави, докато конниците отминат и чаткането на копита по каменния мост се отдалечи.

— Владетелят Шигеру напуска града? — попита тя мъжа до себе си, докато и двамата се изправяха.

— Така изглежда. Дано е тръгнал да се разправи с Тохан. Време е някой да им даде добър урок.

Ще отсъстват цяло лято, помисли си тя. Трябва ли да стоя и да бездействам, докато настъпят тайфуните и ги принудят да се върнат у дома?