Началото

Шигеру често посещаваше майка си в нейната къща до реката, за да й разкаже какви действия предприема за оризищата и горите, които й принадлежаха. Тя произхождаше от високопоставена фамилия — братята й бяха починали през няколко месеца, без да оставят деца; владението бе наследено от сестра им, за да стане впоследствие притежание на нейните синове. Крепостта притежаваше още много земи, но този имот бе особено скъп на Шигеру — той сякаш му принадлежеше лично и бе мястото, където можеше да приложи на практика наученото от писанията на Ейджиро, които все още пазеше. Майка му не каза нищо за посещенията му при Акане, макар че едва ли не знаеше за тях — Акане се бе постарала целият град да разбере за повишението й, както и за честта и престижа, които й носеше новото й положение. Но известно време след като къщата под боровете бе завършена, около средата на единайсетия месец, когато първите слани вече посребряваха стърнищата, владетелката Отори съобщи на Шигеру, че възнамерява да се премести в крепостта.

— Защо? — попита той удивен, тъй като тя често бе изразявала задоволство от топлината и удобствата на къщата в сравнение с крепостта през зимата.

— Чувствам, че е мой дълг да заема мястото си там и да се грижа за Такеши и теб, особено ако ще се жениш.

— Ще се женя?

Знаеше, разбира се, че това ще се случи рано или късно, но не беше уведомен за някаква твърда уговорка.

— Е, не незабавно, но следващата година ставаш на седемнайсет, а има много подходяща жена. Обсъждам това с Ичиро и владетеля Ирие. Те са разговаряли с баща ти и той е склонен да одобри този брак.

— Надявам се да е Отори — рече той. — Не искам съпругата ми да е избрана от Тохан.

Каза го почти на шега, но майка му издаде недоволно устни и отмести поглед, а когато заговори отново, гласът й бе приглушен:

— Разбира се, че е Отори… потомка на една от най-старите фамилии. И моя роднина — баща й е мой далечен братовчед. Съгласна съм с теб, че Тохан нямат право да решават за кого да се ожениш.

— Предполагам, че всички са съгласни с това.

— Твоите чичовци, опасявам се, са на мнение, че един политически брак може да предотврати предстоящи неприятности с Тохан. Очевидно Ийда имат предвид определено момиче.

— Изключено! — възкликна Шигеру. — Никога няма да взема за своя съпруга жена от Тохан, още по-малко пък избрана от Ийда.

— Владетелят Ирие ме предупреди, че ще реагираш така. Разбира се, аз трябва да следвам желанията на своя първороден син и тези на съпруга си. Но за да предотвратим всякакви недоразумения, годежът трябва да се състои, преди Ийда да отправят официално предложение. Така няма да имат основание да се правят на оскърбени.

— Ако това е желанието ти, ще се подчиня на теб и баща ми — отвърна Шигеру.

— Майка ти те ревнува от мен! — възкликна Акане, когато Шигеру й разказа за този разговор.

— Да ме ревнува от теб? Та тя дори не те е споменала!

— Страхува се от начина, по който мога да ти въздействам. Решава да се установи в крепостта, за да може да влияе върху избора на съпругата ти, а след брака — и върху самото момиче. Коя е тя впрочем?

— Някаква далечна роднина. Забравих да питам за името й.

— Предполагам, че винаги ще действаш с такова безразличие — рече Акане. — Наистина, жените от твоята класа имат окаян живот.

— Убеден съм, че ще я уважавам. Двамата ще имаме деца, разбира се.

Нощта бе студена и Акане бе наредила да сгреят оризово вино. Сега заръча да донесат нова стъкленица и напълни чашата му; в отговор той напълни нейната и тя я пресуши на един дъх.

— Нещо разстрои ли те? — попита той и й наля за пореден път.

— Какво ще стане, когато се ожениш?

— Предполагам, че уговорката ни ще си остане — той й се усмихна. — Ако искаш, разбира се. Ако ли не, тази къща остава за теб, стига да си благоразумна.

— Благоразумна? Какво означава това?

— Не мога да понеса мисълта да приемаш тук друг мъж — призна той, изненадан от внезапната болка, която изпита, щом си го представи.

— Сам виждаш, никой не е неуязвим за ревността, дори и воините! — възкликна Акане победоносно. — Изглежда, си се привързал към мен.

— Мисля, че го знаеш — отвърна той. — А ти обичаш ли ме дотолкова, че да ревнуваш от съпругата ми?

— Не се шегувай с ревността — рече тя и отпи отново. — Виждала съм жени, обезумели от ревност заради небрежното отношение на мъжете, в които са влюбени. Любовните връзки са просто развлечение за мъжете… за нас, жените, те са целият ни живот.

— Някога била ли си влюбена, Акане?

— Не, и не смятам да го допускам!

Тя видя как по лицето му за миг премина сянка на разочарование. Всички сме еднакви, помисли си тя. Искаме да бъдем обичани, но не и самите ние да отдаваме любовта си.

— А онзи мъж на име Хаято?

— Хаято беше много мил с мен, когато баща ми умря.

— Говорят, че бил направо обезумял от любов по теб.

— Бедният Хаято — въздъхна Акане. — Ако не бях привлякла вниманието ти, и досега щях да живея с него.

Виното развърза езика й и тя стана откровена, но видя, че това не му хареса, и съжали, че се е разприказвала.