Началото

Няколко мига Шигемори не изрече нито дума. Юсуке отново сведе глава. Шигеру долови нерешителността на своя баща, знаеше и причините, които я обуславяха. Кланът не можеше да си позволи да загуби човек с вещината на Юсуке, но на оскърблението трябваше да се отвърне, в противен случай баща му щеше да накърни достойнството си, а поведението му щеше да се възприеме като слабост. Стори му се, че съзира нетърпение върху лицата на своите чичовци. Ендо също се бе навъсил.

Шоичи се прокашля.

— Мога ли да се изкажа, братко?

— Бих искал да чуя мнението ти — рече владетелят Отори.

— Според мен оскърблението и болката, причинени на семейството, са непростими. Прекалено голяма чест е да позволиш на този човек да сложи край на живота си. Смърт трябва да е присъдата и за всички членове на семейството му, а земите и цялата му собственост трябва да бъдат конфискувани.

Шигемори запремигва напрегнато.

— Това ми се струва прекалено — рече той. — Масахиро, какво е твоето мнение?

— Принуден съм да се съглася с брат си — отвърна Масахиро, облизвайки устни. — Вашият обичан син — владетелят Такеши, едва не загина. Владетелят Шигеру също бе застрашен. Потресът и скръбта ни бяха неимоверни. Фамилията Мори трябва да си плати за това.

Шигеру не познаваше добре чичовците си. Докато все още живееше в къщата на майка си, почти не ги виждаше. И двамата бяха значително по-млади от баща му, родени от втора съпруга, която и понастоящем живееше със своя най-голям син Шоичи; знаеше, че те самите са се сдобили с деца, едва-що проходили или съвсем малки, но никога не ги беше виждал. Сега наблюдаваше лицата им и слушаше думите им, все едно бяха непознати. Израженията им бяха на преданост към техния по-голям брат и на вярност към фамилията, но Шигеру имаше чувството, че зад вежливите им слова различава нещо по-дълбоко и себично. Освен това баща му беше прав — поисканото наказание бе прекалено сурово. Нямаше причини да се настоява за смъртта на семейството — той си спомни момчето, хлипащо на рибния яз, и другия брат, жената, чиито писъци на брега бяха наподобили зов на бекас — освен ако чичовците му не копнееха за собствеността на Юсуке — плодородните земи, богатата реколта и най-вече неговите коне.

Баща му прекъсна мислите му:

— Владетелю Шигеру, ти беше най-пряко засегнат от тези нещастни събития. Какво според теб би било справедливото и заслужено наказание за виновниците?

За първи път от него се искаше да говори по време на аудиенция, макар че бе присъствал на не една.

— Убеден съм, че чичовците ми се ръководят единствено от предаността към моя баща — отвърна той и се поклони дълбоко. После вдигна глава, изпъна рамене и продължи: — Но смятам, че преценката на владетеля Отори е правилна. Владетелят Мори не бива да отнема своя живот — по-скоро трябва да продължи да служи на клана, който има голяма полза от неговата отдаденост и от уменията му. Той е загубил най-големия си син, с което вече е наказан от небесата. Нека предложи обезщетение, като поднесе един от по-малките си синове на божеството на реката, пращайки го да служи в светилището, или като дари коне на светата обител.

Шоичи заяви:

— Владетелят Шигеру проявява мъдрост, несвойствена за годините му. Не мисля обаче, че това има нещо общо с оскърблението, нанесено на семейството.

— Оскърблението не беше чак толкова голямо — отвърна Шигеру. — Представляваше злополука по време на момчешка игра. Участваха синове и от други фамилии. Ще се търси ли отговорност и от техните бащи?

Въпросните бащи до един присъстваха в залата — Ендо, Мийоши, Мори и неговият собствен… Нещо възпламени в гърдите му гняв и той избухна:

— Не бива да убиваме собствените си хора! Враговете ни са достатъчно петимни да го сторят.

Доводът му прозвуча безнадеждно по детски дори в собствените му уши и той млъкна. Стори му се, че зърна презрение върху изражението на Масахиро. Владетелят Отори заяви:

— Съгласен съм с преценката на моя син. Ще стане така, както той предлага. С едно допълнение — Мори, доколкото знам, имаш двама оцелели синове. Нека по-малкият отиде в светилището, а по-големия прати тук. Ще започне служба при Шигеру и ще бъде обучаван заедно с него.

— Честта е твърде голяма — понечи да възрази Мори, но Шигемори вдигна ръка:

— Това е окончателното ми решение.

Шигеру си даде сметка за скритото раздразнение на чичовците си, предизвикано от решението на баща му, и бе озадачен. Те се ползваха с всичките преимущества на ранга и богатството си и въпреки това не бяха удовлетворени. Пожелаха смъртта на Мори не заради честта, а по свои лични и твърде непристойни причини — алчност, жестокост, завист. Той не се чувстваше способен да изрече това пред баща си или пред главните васали — струваше му се твърде непочтено по отношение на сплотеността на семейството — но от този ден нататък ги наблюдаваше внимателно, макар и скришом, загубил всякакво доверие в тях.

Четвърта глава