Началото

Мори Кийошиге стана най-довереният му приближен. Докато по-малкият му брат хлипаше при рибния яз, той бе изтичал до дома си, за да доведе помощ. Не бе плакал нито тогава, нито по-късно — за него се говореше, че никога не е отронвал нито сълза. Майка му се бе подготвила за смъртта на своя съпруг и за унищожението на семейството. Когато Юсуке се бе върнал у дома жив и здрав, с вестта, че Кийошиге трябва да отиде в крепостта, тя се разрида от облекчение и радост.

Кийошиге бе дребен на ръст, но вече твърде силен за възрастта си. Също като баща си бе влюбен в конете. Самоувереността му граничеше с нахаканост и веднъж преодолял срамежливостта си, той се държеше с Шигеру по същия начин, по който се бе държал с Юта — спореше с него, дразнеше го, понякога дори се спречкваше с него. Учителите му го намираха за необуздаем — Ичиро например смяташе, че момчето поставя търпението му на непосилно изпитание — но с неизменно доброто си настроение, със своята веселост, смелост и уменията си на ездач, Кийошиге печелеше обичта на по-възрастните, равна по сила на раздразнението, с което ги изпълваше, а предаността му към Шигеру бе съвършена.

Въпреки относителното благоденствие на семейството, децата в него бяха отгледани в скромност и дисциплина. Кийошиге бе свикнал да става преди изгрев-слънце и да помага на баща си за конете, а после да работи на нивата преди сутрешните уроци. Вечер, докато майка му и сестрите му се занимаваха с шев, от него и братята му се очакваше да учат, ако не са заети с някои по-практически задачи, като например да правят сандали от слама, докато техният баща им чете от класиците или разисква с тях различни принципи на коневъдството.

Отори ценяха най-много две породи — едните чисто черни, а другите — бледосиви с черни гриви и опашки. Мори развъждаха и двата типа коне и ги водеха на паша в периодично наводняваните ливади. Понякога сивата окраска се получаваше толкова бледа, че конете изглеждаха почти бели, с бели гриви и опашки. Когато препускаха заедно, изглеждаха като буреносен черно-бял облак. В годината, когато Кийошиге отиде в крепостта, неговият баща дари на Шигеру млад черен жребец, на сина си — сив с черна грива и опашка, а на светилището — чисто бял, редом с най-малкия си син Хироки. Този бял кон се превърна за хората в нещо като божество. Всеки ден го въвеждаха в специално ограждение в двора на светилището, където поклонници му поднасяха моркови, овес и други приношения. Жребецът много напълня и стана ненаситен. Светилището се намираше недалеч от къщата на майката на Шигеру и понякога той и брат му бяха водени там на различни празници. Шигеру изпитваше жалост към коня, който не можеше да тича на воля с останалите, но животното изглеждаше напълно доволно от своя нов, божествен ранг.

— Татко избра този заради спокойния му нрав — довери Кийошиге на Шигеру един ден същото лято, докато двамата се шляеха край коневръза пред ограждението. — От него никога няма да излезе боен кон — добави той.

— Божеството трябва да притежава най-добрия кон — заяви Такеши.

— Той е най-красивият — рече Кийошиге и потупа снежнобялата шия. Конят го подуши в търсене на лакомства и щом не откри такива, отдръпна розови бърни и щипна момчето по ръката.

Кийошиге го плесна. Един от свещениците, който премиташе входа към светилището, пристигна бързешком и сгълча момчетата:

— Веднага оставете на мира свещения кон!

— Все пак си е просто кон — възрази Кийошиге тихо. — Не бива да му се позволява да се държи неприлично, че и да се измъква безнаказано!

Хироки, неговият по-малък брат, пое след свещеника, понесъл две метли, които бяха по-високи от него.

— Горкият Хироки! Как ли приема да е слуга на свещеника? — възкликна Такеши. — На мен щеше да ми е неприятно!

— Той няма нищо против — прошепна Кийошиге поверително. — И татко го каза — Хироки не е воин по характер. Знаеше ли това, Шигеру, когато изрази мнението си?

— Миналата година го видях да изпълнява танца на чаплата — отвърна Шигеру. — Стори ми се, че го затрогна дълбоко. Освен това плака, когато по-големият ви брат се удави, а ти не.

Лицето на Кийошиге придоби сурово изражение и в продължение на няколко мига той не каза нито дума. Накрая се засмя и леко удари с юмрук Такеши по рамото.

— Ти вече си убивал… а си само на осем. Надмина и двама ни!

Никой друг не бе посмял да го изрече гласно, но същото бе хрумнало и на Шигеру, който знаеше, че и останалите го мислят.

— Беше злополука — отвърна Шигеру. — Такеши не е искал да убие Юта.

— Може и да съм искал — изръмжа Такеши със свирепо изражение. — А пък той се опитваше да убие мен!

Тримата си бъбреха под сянката на извитите стрехи на светилището.

— За татко конят винаги стои на първо място — рече Кийошиге. — Дори и когато става въпрос за дар към божествата. Животното трябва да има подходяща природа, за да е приношение — повечето коне биха се чувствали нещастни да стоят в ограждението по цял ден, лишени от всякаква възможност да препускат в галоп.

— Или да отидат на война! — възкликна Такеши с копнеж.