Наследникът

Обектът стоеше с гръб към нея близо до отворената врата в отсрещната стена. По отпуснатата стойка личеше, че не подозира за нейното присъствие. Тя леко плъзна пръсти по дръжката на кинжала, затъкнат отзад в колана й, после прогони от съзнанието си всички мисли и дълбоко си пое дъх. Издиша докрай, вдиша отново и се хвърли напред.

От храстите я деляха десет крачки. Преодоля ги за секунда, без да издаде нито звук, защото предвидливо бе обула вълнени чорапи върху ботушите. Стигна до лехата, сви се на топка зад хвойновите вейки, опря длани в земята и мислено преброи до три. След това надигна глава. Нямаше никакви признаци обектът да е усетил нещо нередно. Просто стоеше и си чоплеше зъбите, без да подозира, че му остават броени секунди живот.

Ермелинда отново си пое дъх и изтласка цялата сила на дробовете надолу, чак до мускулите на китките и ходилата. Взривът на концентрирана енергия я изхвърли нагоре и напред, над лехата, право към жертвата. Ръката й сръчно изтегли кинжала, отметна се за точния смъртоносен удар…

… и светът избухна в черен облак от мрак и искри. Земята жестоко я блъсна в гърба, нечий крак я настъпи грубо и сред мъглата обгърнала зрението й, прозвуча един дрезгав глас:

— Мъртва си.

Ермелинда не се опита да помръдне. Лежеше неподвижно с разперени ръце и насочваше цялата си енергия към усилието да си поеме дъх. Постепенно погледът й се избистри и тя зърна като през сив тунел високо над себе си презрителната гримаса на Риго.

— Правило номер три — изрече той с лека досада. — Колко пъти трябва да ти го повтарям? Винаги предполагай, че обектът има слух на сова и обоняние на лисица. Къде ти е умът, момиче? Пак си се парфюмирала и те надуших още от коридора.

Ермелинда мълчеше.

— Мислиш, че не те виждам как киснеш пред онзи портрет на парадното стълбище? — продължаваше Риго. — Избий си тия глупости от главата. Че си хубава, спор няма. В нашия занаят това може и да е плюс. Само че ако избереш тая линия, карай нататък без мен. И сама си търси жена за инструктор. А такива, от мен да го знаеш, се броят на пръстите на едната ръка. Освен това… ах, мамка му!

Той подскочи и стреснато посегна надолу към крака си, където кинжалът на Ермелинда бе срязал крачола на панталона само на три пръста от слабините.

Звънкият й смях огласи тясното дворче.

— Вече и ти си мъртъв. Правило номер осем: Винаги смятай противника за жив до доказване на противното.

За миг-два Риго слисано се вторачи в нея, после се хвана с две ръце за корема и се запревива от буен, неудържим кикот.

— Принцесо — избъбри той, когато успя да си поеме дъх. — При цялото ми уважение трябва да кажа, че си едно малко кралско змийче! Така те искам! Може и да доживееш до старини.

И застина на място, втренчен напрегнато към вратата отсреща.

Ермелинда завъртя глава. По пясъка се задаваше Хугберт. На вратата зад него стоеше едър гвардеец от дворцовата охрана. Както бе легнала по гръб и с отметната глава, трудно можеше да прецени изражението на Хугберт, но й се стори угрижен и разтревожен — също както в детството й, когато трябваше да я нахока за някоя пакост.

Тя пъргаво скочи на крака, изтръска пясъка от панталоните си и зачака. Хугберт се приближи и спря с лек поклон на три крачки от нея.

— Ваше височество, нейно величество желае да разговаря с вас.

— Добре, Хугберт — усмихна се Ермелинда. — Само да се преоблека и идвам.

— Не, ваше височество. Веднага. — Хугберт кимна назад. — Както виждате, изпратила е и придружител да се погрижи за незабавното изпълнение на заповедта.

Ермелинда сви рамене.

— Е, щом се налага…

Тя върна кинжала на старото му място, приглади косата си и тръгна към вратата.

Кралица Филомена седеше в приемната на покоите си. Гвардеецът влезе пръв и веднага зае мястото си отстрани на вратата. След него влязоха Хугберт и Ермелинда. Хугберт пристъпи напред и се поклони.

— Ваше величество…

Филомена махна с ръка.

— Да, да, Хугберт. Свободен си.

Когато вратата се затвори зад него, кралицата завъртя очи към Ермелинда и без да бърза я огледа от глава до пети. После върна поглед обратно нагоре и накрая тихо въздъхна.

— Ермелинда, вече си на петнайсет години.

— Да, ваше величество — смирено отговори принцесата.

— Знаеш много добре, че не е редно да носиш мъжки дрехи. Ако нямаш достатъчно рокли, поръчай да ти ушият още, но от днес нататък искам да те виждам прилично облечена. И защо, в името на всички хегемони, си обула тези чорапи?

Ермелинда прехапа устни. Ама че глупаво! Наистина бе забравила да свали чорапите.

— Тренирах с Риго — неохотно призна тя.

— Нямаш работа с един прост градинар — отсече Филомена.

— Той не е само градинар — възрази Ермелинда.

— Недей да ми противоречиш! Знам много добре кой е Риго. И казвам, че не е компания за една добре възпитана млада дама. Защо изобщо се мъкнеш с подобна измет? Какво ти дават тези… упражнения?