Наследникът

— И за какво служи тази наука?

— Тя обяснява света и силите, които го движат — отвърна Равачандра. — Любомъдрието е нишката, по която разумът тръгва от малкото към голямото. Мъдрецът, опознал тази наука, може по една капка вода да разбере за съществуването на океани. Ето например, кажи ми: коя според теб е най-могъщата сила във вселената?

Момчето бързо отвори уста, затвори я, пак понечи да каже нещо и накрая сви рамене.

— Не знам.

— Времето, принце — изрече бавно магистърът. — Времето е по-могъщо от всичко. То стрива планини на прах и заличава цивилизациите. Пред него ние сме само мимолетни искрици в нощта. — Той вдигна ръка и посочи грамадния белезникав диск на Тера, който се виждаше съвсем отчетливо в ясното синьо небе. — Погледни. Ако се взреш внимателно, ще различиш между облаците очертанията на двата континента-близнаци, Черокия и Ацтека. А вдясно от тях иззад ръба на Тера се подава западният край на Африка. Опитай да ги събереш и ще видиш, че лесно се сглобяват в едно цяло. Защото някога наистина е било така. Казват, че континентите плават върху огнено море в недрата на Тера. Безкрайно бавните течения на това море са ги раздалечавали сантиметър по сантиметър в течение на безброй години, докато между тях е възникнал океан, плаването през който трае седмици, понякога дори месеци.

Момчето гледаше като хипнотизирано диска на Тера и усещаше как в гърдите му се надига като хладна вълна някакво дълбоко страхопочитание към непреодолимата сила на времето. Струваше му се, че почти проумява нещо огромно и всеобятно, ала усещането отмина и то въздъхна разочаровано.

Изпълни го желанието да покаже, че мислите за тия загадки не са му чужди. Ламборгин вдигна очи към наставника си и развълнувано сподели:

— В библиотеката имаме два големи глобуса на Селена и Тера. Много пъти съм ги разглеждал и съм се чудил защо нашите планини са кръгли, а теранските не.

— Пак времето, драги принце — усмихна се Равачандра. — Тера винаги е имала въздух, който да я пази от небесните камъни. А Селена е била беззащитна милиони години. Ето, погледни.

Той извади от гънките на дрехата си каменно топче и със сила го захвърли към ситния пясък на алеята. Топчето отскочи, оставяйки подир себе си кръгла вдлъбнатина с леко издигнати краища.

— Така е ставало. Грамадни камъни, летящи из безконечната пустота, са се сблъсквали със Селена и са оставяли кръгли рани, обкръжени от планини. Следите от тия древни удари днес се наричат Тихо, Клавиус, Аристотел… Такива са дори някои от моретата — например Морето на кризите или Морето на дъждовете. И знаеш ли кое е най-интересното? Понякога тия грамадни небесни камъни са носели в себе си метали, каквито не се срещат в нашия свят — невъобразимо тежки и здрави. В древни времена ги нарекли „маскони“. Днес джуджетата добиват тия метали с тежък труд и ги обработват по свои тайни магически способи.

При споменаването за магия момчето се оживи.

— Разкажи ми за магията, учителю!

Равачандра въздъхна.

— Трудно е да се каже дали е било магия или наука, принце. Много малко е останало, за да можем да преценим. Като тази дреболия, например.

Той отново бръкна под дрехата си и извади пръстенче — обикновена на вид халка, сребриста откъм вътрешната страна и тъмносиня отвън.

Момчето приведе глава да огледа халката отблизо.

— Какво е това?

— Вълшебен пръстен — обясни магистърът.

— Вълшебен! — ахна Ламборгин.

— Не очаквай да има могъщество като в приказките — усмихна се Равачандра. — Магията му е простичка. Може да покаже какво е настроението на онзи, който го носи. Хайде, сложи си го.

Момчето плахо протегна ръка, пое пръстена и го надяна на палеца си, защото беше твърде голям за другите пръсти. После със затаен дъх проследи как цветът му просветлява от син през тъмнозелен до ярка изумрудена зеленина.

— Пръстенът сочи, че си развълнуван и вдъхновен — поясни магистърът. — Но това, драги ми принце, е наистина нищожна дреболия в сравнение с вълшебното могъщество на Древните. Разказват, че те са умеели да летят тъй бързо, че за по-малко от ден — терански ден, тук го наричате тера — да обиколят целия свят. Създавали кораби, способни да прекосяват мъртвите пространства между световете. Можели да разговарят помежду си на невъобразими разстояния. Чрез магия, наречена „гемо“, се научили да променят същината на растенията и животните. Научили машините да мислят и да помагат на хората. Ала цялото това могъщество не им донесло нищо друго, освен гибел. Всичко завършило с Армагедон…

Магистърът замълча. Момчето изчака търпеливо, но накрая не издържа и попита:

— Как е било, учителю? Чувал съм да говорят за края на Древните, но нищо не разбрах.

Равачандра вдигна ръка и посочи блестящата Дневна звезда в небето, малко над хоризонта.