Наследникът

Последната дума бе изречена с тъй убийствено презрение, че Линда изтръпна. И изведнъж я обзе гняв — неудържим гняв, който помете всички задръжки на разума и предпазливостта. Забравила за всичко на света, принцесата се хвърли към гвардееца и го подкоси с крак зад коленете. Едрият мъж залитна, блъсна се в стената и тежко рухна на каменния под. А Ермелинда вече бе до отсрещната стена, където натисна скрития бутон и едно пано от ламперията се измести, разкривайки тайния проход към стаята на принц Ламборгин.

Кралицата застина като вкаменена в креслото. Гвардеецът бе скочил на крака, стискаше меча си и се оглеждаше слисано.

— Какво е това, Ермелинда? — кресна кралицата с изтънял от страх и възмущение глас.

Кръвта препускаше из жилите на принцесата, дробовете й работеха трескаво, но тя успя да успокои дъха си и да отговори с почти равен глас:

— Това, ваше величество, е нещо, което може да се случи по всяко време. И тогава не би било зле някой като мен да бъде последна преграда пред живота на брат ми.

Кралицата я гледаше втренчено. В погледа й се четеше смес от равни дози възхищение и омраза. За пръв път виждаше дъщеря си като друга жена, чиято воля не отстъпва по сила на нейната. Тя завъртя очи към гвардееца.

— Лартис, излез веднага!

Щом останаха насаме, лицето на Филомена поомекна, макар и съвсем леко. Тя посочи столчето срещу себе си.

— Седни, Ермелинда. Трябва да поговорим.

— Да, ваше величество.

— И престани с това „Да, ваше величество“! Не може ли поне веднъж да ми кажеш „мамо“?

Сега, след като опиянението на гнева бе отминало, Линда усещаше как стомахът й се свива на топка. Но въпреки това тя запази невъзмутимо изражение докато сядаше пред кралицата.

— Боя се, ваше величество, че и двете сме лишени от това право: аз да ви казвам „мамо“, а вие на мен — „дъще“.

Филомена въздъхна, после се навъси строго.

— Най-напред, невъзпитано момиче, искам да ти кажа едно. Никога повече не ме заплашвай. Стотици особи с кралска кръв са плащали с главата си за далеч по-невинни прегрешения.

— Да… — тихо се съгласи Ермелинда, но навреме преглътна останалото.

— Второ. Макар и нагла, беше достатъчно убедителна. Можеш да продължаваш уроците при Риго. — Кралицата бързо вдигна пръст. — При едно условие: да не занемаряваш ездата, етикета и клавесина. Имаш ли още какво да ми кажеш?

Ермелинда се поколеба, после тръсна глава.

— Имам. Знам, ваше величество, че за вас съм само разменна монета.

Кралицата свирепо навъси вежди, отвори уста… и премълча.

— Знам също, че такива са правилата на играта и ги приемам — продължи принцесата. — Но след като бъда похарчена, вие ще продължавате да разчитате на мен като съюзник. Съюзник в една чужда среда, където ще бъда съвсем сама и няма да оцелея, ако не умея да се грижа за себе си.

Филомена раздразнено махна с ръка.

— Добре, добре! Разбрах те още от първия път. Ако нямаш какво друго да кажеш, свободна си.

Миг преди принцесата да излезе, Филомена подметна злорадо зад нея:

— И да знаеш, че брат ти не беше в стаята си. Има урок навън с магистър Равачандра.

— Знам — тихо отвърна Ермелинда, но чак след като вратата се затвори зад гърба й.

— И тъй, принце, днес започваме първия си урок — каза магистър Равачандра.

Магистърът беше среден на ръст, аскетично слаб, с много мургаво лице, черни очи и черна къдрава коса. Вместо обичайното облекло носеше само парче бял памучен плат, изкусно омотано около мършавото му тяло. Възрастта му трудно можеше да се определи от пръв поглед — изглеждаше ту съвсем млад, ту стар като базалтовите масиви на кратера.

Двамата с принц Ламборгин седяха в източната градина на каменна пейка под клонест терански бор, чиято широка корона ги пазеше от лъчите на утринното слънце. Въздухът все още бе свеж и ободряващ, и именно затова Равачандра предложи да излязат навън. Според него уроците на открито се усвояваха по-лесно.

— Защо „принце“? — промърмори капризно момчето. — Всички ми казват „ваше величество“.

— И е крайно време да свикнеш, че не винаги ще бъде така — отвърна магистърът. — Вече си на десет години. Когато станеш на четиринайсет, ще те вземат на военно обучение. И там ще започнеш като прост войник под командването на десетник и стотник. Никой няма да ти се кланя, а ще ти крещят: „Бегом, редник Фра Мауро! Какво ми се мъкнеш като настъпена жаба?“.

— Майка ми няма да позволи! — подскочи принцът.

— О, ще позволи и още как — усмихна се Равачандра. — Преди да бъде майка, тя е кралица и знае кое е най-добро за един бъдещ владетел. Затова смири гордостта си, ученико мой, и нека пристъпим към урока.

— А защо точно ти? — прекъсна го момчето. — Защо те доведоха чак от Тера, вместо да ми преподават тукашни учители, както беше досега?

— Защото досега си имал учители, които да ти преподават писане, четене и смятане — обясни търпеливо магистърът. — Тези знания несъмнено са необходими за всеки образован човек. Но днес заедно ще навлезем в най-великата наука на света — любомъдрие или философия, както я наричат на един от древните езици.

Говореше с такова увлечение, че Ламборгин любопитно вдигна очи към него.