Наследникът

— Виждаш ли тази звезда? От нея започнало всичко. — Той наведе глава и хвана брадичката си в шепа, позамисли се и продължи: — За Древните наистина нямало прегради, а гордостта им била неимоверна. Един ден те решили, че Тера не им е достатъчна. Пожелали да се заселят на Селена и на още един свят… Може би си го виждал нощем — червена звезда, наречена Марс. Ала както ти казах, Селена нямала въздух. Без специална вълшебна дреха всеки човек би умрял тук за по-малко от минута.

— Ами Нийл Силната ръка? — възрази Ламборгин — Нали той е скочил от Тера до Селена? И не е умрял… — Той се запъна и колебливо довърши. — Или е само измислица?

— Не е скочил — отвърна Равачандра. — Използвай ума си, принце, това е същината на любомъдрието. Нийл Силната ръка е летял с един от онези магически кораби на Древните. Имал вълшебна дреха и останал на Селена само броени часове. После се върнал да разкаже, че е студена, пуста и непригодна за живот.

— Но те все пак решили да я заселят?

— Да, принце. Отдавна мечтаели за това. Искали да имат нови и нови светове. Но най-напред решили да изпробват с Марс. Там имало въздух, макар и съвсем малко. Но било студено, много студено. Трябвало да затоплят този свят. И те измислили дързък план. Да превърнат във второ слънце един друг свят, наречен Юпитер.

— Дневната звезда? — подскочи момчето.

Равачандра го възнагради с насърчителна усмивка.

— Точно така. Превърнали този Юпитер в слънце, за да огрява Марс и да го затопли. Не ме питай как. Преданията разказват, че знаели велики тайни за невидимите тухли, от които е изградено всичко във вселената. Така или иначе, те създали Дневната звезда. И тогава се объркало всичко, защото Древните знаели невъобразимо много… ала не били всемогъщи.

— Какво се объркало, учителю? — бързо попита момчето, за да не му даде време отново да замълчи.

— Те си мислели, че Юпитер е далече и няма да повлияе на Тера. Ала в природата всичко е свързано с тъй тънки връзки, че дори и най-великият човешки ум не може да ги обхване докрай. Най-напред Тера почнала да се разтърсва от трусове, зейнали нови вулкани… това са грамадни отвори, през които огненото море от земните недра се изливало навън. Заедно с огъня излитали и невъобразими количества пушек, въздухът ставал все по-гъст и растенията — трябва да знаеш, принце, че растенията са дробовете на всеки свят — не успявали да се справят с това. После станало още по-лошо. Сякаш по примера на онова ново светило, Слънцето също станало по-горещо. Тера се затоплила, полярните ледени шапки… ето, онези бели петна в горния и долния край… а тогава те са били много по-големи… Но да не се отклонявам. Полярните ледени шапки почнали да се топят и океаните взели да заливат бреговете. Настанало всемирно бедствие.

— Това ли ги погубило?

Равачандра се усмихна и поклати глава.

— Не, ученико мой. Древните били твърде могъщи, за да се предадат дори пред подобна катастрофа. Бедата изглеждала неминуема, но те открили начин не само да се отърват от нея, но и да осъществят своята прастара мечта. Създали порталите.

— Портали като онзи във Фра Мауро? — възкликна принцът.

— Да, като него… и още много други. През тия портали към безжизнената Селена връхлетели титанични вълни от вода и въздух. Изведнъж условията се променили, този мъртъв свят станал пригоден за живот, а Тера се отървала от излишъците. Чрез своята гемо-магия Древните сътворили мъхове, лишеи и по-дребни невидими същества, способни да превръщат голите пясъци и скали в плодородна почва. Пак чрез тази магия научили теранските дървета, треви и храсти да се пригаждат към селенския ден с неговите непоносими студове и жеги. Тъй съумели да превърнат бедствието в триумф.

— Но нали ти каза… — възрази момчето.

— Да, казах — съгласи се магистърът. — И това е поука, която трябва добре да запомниш като бъдещ владетел. Никога не се знае какво губиш, когато печелиш. В триумфа на Древните се криело семето на тяхното падение. Защото две могъщи сили — нека ги наречем черна и бяла — управляват вселената и всяко нарушение на равновесието между тях може да бъде пагубно. Прекрачвайки високомерно в тяхната територия, показвайки, че могат да палят слънца, те привлекли вниманието им. И тогава настанал Армагедон. Но това, драги принце, ще е темата на следващия ни урок. А сега мисля, че е време за обучението ти по езда.

Тихо

Джуджето Оргон, всепризнат майстор-ковач на областта, присви очи, приведе се над счупения топор и дълго оглежда двете парчета. Накрая промърмори нещо на своя език и с кисела гримаса вдигна глава към Велд.

— Калпава работа, калпава работа! През пръсти е вършено! На човешки ковач ръката личи. По-добре топор нов да изработя, нежели стария да поправям. Но острието е хубаво. Маскон, драгоценност велика! Отде го имаш?

Велд сви рамене.

— Намерих го.

— А защо аз таквиз неща не намирам? А? Откраднал ще да си го, проклетнико, ала не е моя работа туй.

Чиракът му — дребничко голобрадо джудже с почерняла от сажди кожена престилка — пристъпи напред и посегна да докосне секирата, но Оргон го плесна през ръката.