Наследниците на Айнщайн

Херберт Франке Наследниците на Айнщайн

Беше тихо. Нито звук не проникваше през изолационните стъкла на прозорците. Само пред вратата от време на време долиташе шум: плъзгането на гумени колела по настилката от изкуствена смола, шумоленето на импрегнираните престилки, някоя прошепната дума. Над всичко тегнеше миризмата на някакво дезинфекционно средство. С нея бяха пропити килимите, книгите и стайните растения, косите на лекаря. Въздухът от климатичната инсталация я разнасяше до най-отдалечения ъгъл.

— Тук е! — измърмори сестрата. Тя извади една перфокарта от картотеката. — Джеймс Форсайт. Двадесет и шест годишен. Отделение Р2.

— Отделение Р2? — попита бледият чернокос мъж, който се беше свил в тапицираното оранжево кресло с лодкообразна форма.

Лекарят посегна към картата.

— Р2 — отделение за душевно болни престъпници. Ако искате да узнаете нещо от него, побързайте, инспекторе. Днес следобед той ще бъде преориентиран.

— Мога ли да го видя?

— Елате!

Лекарят тръгна напред, бързо, но с умерена крачка, господар на повече от 600 операционни автомата и със съзнанието за тази отговорност. Инспекторът го последва.

Лъскавите метални врати се отваряха пред тях, задвижвани от скрити сервомотори, и после безшумно се плъзгаха обратно. Те реагираха на магнитния модел в значката на лекаря посредством хиляди ултракъси електроимпулси. Дълги, празни коридори се откриваха пред тях, един асансьор ги отведе в сутерена.

— Погледнете тук! — Лекарят бе застанал пред една врата. На височината на очите имаше шпионка. Инспекторът погледна в някаква стая, където нямаше нищо друго освен легло на колелца и едно санитарно съоръжение. Сивите стени блестяха. Върху дюшек от пореста гума седеше млад мъж, който с нищо не биеше на очи. Имаше високо, набраздено чело и вдадена навътре уста, която му придаваше леко презрително или дори скръбно изражение.

— Не му ли прилагате сомналин? — попита инспекторът.

— Той не е опасен.

— Как се проявява болестта му?

— Вече проведохме няколко експеримента с него — отвърна лекарят. — Почакайте, вероятно ще мога да ви демонстрирам… — Той се огледа, после пристъпи към вградения в стената шкаф. Извади една прахосмукачка, тяло с аеродинамична форма в матовокафяв калъф от изкуствена материя — и, разбира се, запечатан.

Лекарят отвори вратата и бутна с крак уреда вътре. Без да каже дума, отново затвори вратата. После кимна на своя посетител и посочи към шпионката. След известно време попита:

— Какво виждате?

— Нищо — прошепна инспекторът. Лекарят се облегна на стената.

— Е, тогава почакайте малко. — Извади от джоба си пулверизатор с корфорин, дръпна ръкава си нагоре и потърси някое незараснало място. Постави мундщука и си пръсна животворното успокоително. — Искате ли и вие? — попита той.

Инспекторът вдигна ръка, настоявайки за внимание.

— Движи се. Става… Навежда се… Повдига уреда, поставя го на леглото.

— Добре! — каза лекарят с лек триумф в гласа. — Ей сега ще видите!

— Обръща го, навежда се над него… сега ми скрива видимостта!

— Дайте да видя… а-ха… знаех си аз! Сега можете да се убедите!

Инспекторът отново пристъпи към шпионката.

— Ами той…? Боже мой, той е разчупил печата! — Инспекторът се обърна. — И вие допускате това, докторе?

Лекарят вдигна рамене.

— Това помещение, драги мой, е терен със специално предназначение — до известна степен. Тук законите на етиката не са в сила. Но тъкмо сега би трябвало да внимавате!

Инспекторът погледна отново в помещението, облегнат на вратата, приведен като под някаква тежест. Мълчеше.

— Е? — попита лекарят.

С решително движение гостът му спусна затвора на шпионката. Беше блед и гласът му трепереше, когато каза:

— Невероятно. Абсолютна перверзия. Безумие. Разви болтовете, свали капака. Измъкна нещо отвътре. Тел, една стъклена колба, нещо блестящо от метал… Отвратително е — не мога да го понасям.

— М-да — каза докторът. — Тежък случай. Тъкмо затова е подложен на лечение. — Той се обърна. — Е, това беше.

— Той не бива да бъде преориентиран — каза инспекторът, потиснат.

Лекарят се обърна уплашено. Очите му с разширените зеници се облещиха.

— Не разбирам. Човекът е извратен. Болен, перверзен престъпник, ако щете. Без всякакви задръжки нарушава законите. Накърнява благоприличието и добрите нрави. Слушайте, инспекторе…

Полицейският инспектор извади някакъв изписан лист от вътрешния джоб на сакото си. Синтетичната хартия се разгърна от само себе си — беше документ с печати. Докторът го прегледа.

— Странно — каза той. — Полицията брани един перверзен Тип от съдебно следствие. Мога ли да знам каква е причината?

— Защо не? Само че я запазете за себе си. — Инспекторът се приближи до доктора. Прошепна му: — Върши се нещо тайнствено, да, то протича, случва се… как да го изразя…?

— Какво се случва? — прекъсна го нетърпеливо докторът. Инспекторът направи неопределено движение с ръка.