Наследниците на Айнщайн

— Старите програми се заменят. На тяхно място идват нови. Нищо не е тъй перманентно, както прогресът. Нищо не е тъй перманентно, както промяната…

Гласът продължаваше. Джеймс отдавна бе напуснал помещението.

Инспекторът седеше срещу лекаря, на същия стол, както преди десет дни. Сестрата отвори вратата и тихото шумолене из сградата нахлу безпрепятствено — едно плъзгане, поскърцване, шушнене на множество хора, инструменти, машини.

— Съпротивлява ли се? — попита лекарят.

— Не — отвърна сестрата. — Беше съвсем спокоен.

— Благодаря — отвърна лекарят. — Нямам нужда повече от вас.

След известно време инспекторът каза:

— Жал ми е за него. Лекарят посегна към корфорина.

— Съчувствие? У един служител на полицията? Това за мен е ново. Защо?

— Той нямаше никакъв шанс.

Лекарят сви рамене.

— Сигурно — и да беше изпълнил поръчението, пак трябваше да го преориентираме. Но той не го изпълни. Затова пък ние удържахме обещанието си.

— Звучи логично. Но все пак нещо куца.

Инспекторът седеше в креслото превит, сякаш го мъчеха болки. После попита:

— А какво ще кажете за това, което ни съобщи?

— Халюцинации — отвърна лекарят. — При това типични за неговото заболяване. Той вижда машините, да оживяват. Те придобиват собствена воля, превъзхождат човека. Илюзорни представи. Признак на напреднала параноя. Всичко съвпада точно с резултатите от прегледите. Няма нищо изненадващо.

Инспекторът въздъхна. Стана.

— А как ще обясните промените във фабричното производство? Къде е тук логиката?

Лекарят се усмихна малко самодоволно.

— Не е ли възможно и тук някой… да се е заблудил? Инспекторът вдигна ръка за сбогом.

— Не, докторе — каза той. Поколеба се. — И не знам дали това не ме радва. — Кимна още веднъж на лекаря и излезе.