Наследниците на Айнщайн

Джеймс Форсайт не беше изпълнил задачата си — и с това проигра шансовете си. Но в състоянието, в което беше изпаднал, това далеч не му се струваше толкова лошо, дори понякога виждаше в него едва ли не изход, защото сега го мъчеше самият проблем, а не последиците от получилата се засечка. Какво ставаше в автоматизираните фабрики, в кибернетичните градини, в електронните съоръжения, които събираха данните отвън и отвътре, сравняваха ги и отново ги превръщаха в командни импулси? Къде бяха хората, които още можеха да си служат с тези средства? Или професорът имаше право и такива хора не съществуваха вече? Всичко, което бе предприел Джеймс досега, беше необикновено, до известна степен може би дори и опасно, но в края на краищата той работеше по поръчение на полицията, която го закриляше и охраняваше, ако не успеше в нещо. Той се ползваше дори с една привилегия, каквато никой друг преди него не бе имал в тази държава на перманентността. Нему бе позволено да разчупва печати и да отваря машини, без да бъде наказван за това. Но сега трябваше да извърши нещо, за което не биваше да очаква милост — най-чудовищното. Нямаше друг изход, ако искаше да разреши загадката. Какво щеше да се случи след това му беше безразлично.

Съществуваха само няколко пункта, където се осъществяваше контакт между подземните нива на машините и надземните, над които имаха права хората. По-точно във всеки магазин се намираха специални изходи, от които пристигаха доставките, поръчани чрез скалите за повикване — акуратно, без грешка. Откакто съществуваше тази система, вече не се чувстваше недостиг и не бе необходимо да се променя нищо в нея. Всяка промяна би могла да доведе до смущения, задръствания, грешки, до недоволство, вълнения, размирици. Тя трябваше да остане замразена и всеки разумен човек трябваше да съзнава това. Тъй като машините бяха саморемонтиращи се, не беше нужно да се намесва повече никой. „Каналите“, както наричаха достъпите до тях, бяха загубили правото си на съществуване. Те бяха зазидани и никой вече не помнеше къде бяха разположени под небостъргачи, игрища, улици и паркове — покрити с дебели пластове цимент.

По чиста случайност Джеймс бе открил един такъв канал. Намираше се в зоологическата градина, на дъното на огромния отопляван аквариум — всъщност това по-скоро бе едно изкуствено създадено езеро с води от Тихия океан, с пищен на багри животински и растителен свят. На посетителите се предоставяше възможността да опознаят този свят отблизо с помощта на плавателни съдове, които изглеждаха като стъклени водолазни звънци. Седиш си в едно кресло с формата на раковина, зелената топла вода се плиска под краката ти и задвижван от малки дюзи, се носиш безшумно из подводното великолепие. Прозрачното дъно на това устройство ти открива панорама към фантастичния ландшафт на изкуственото морско дъно, през страничните прозорци виждаш ята от пъстри риби. При едно такова пътуване Джеймс бе наблюдавал една голяма дебела риба, която, легнала на плоската си страна, се бе зарила в пясъка на плиткото дъно. Когато раздвижената маса от песъчинки се утаи, внезапно се очерта метален кръг, който опасваше един капак, а върху него все още можеше да се разпознае гравираният надпис: „Влизането забранено!“

В този изходен отвор Джеймс виждаше последна възможност за разрешаване на загадката и след неспокоен, пълен с кошмари изтощителен сън в своя апартамент той посети зоологическата градина, отиде в аквариума и седна в такъв един подводен звънец. Наложи се доста да търси, докато намери отново познатото място — постоянно се спускаше към дъното и тогава включваше дюзите на двигателя, които раздвижваха водата и вдигаха нагоре пясъка.