Наследниците на Айнщайн

Изведнъж някъде в дъното се зачу шум — Джеймс отскочи назад. От мрака плъпна тъмна маса, завъртя се, дойде по-близо… пламнаха хиляди светли точки. Разхвърчаха се искри, нещо изпука късо и твърдо… после една открита рамка се плъзна обратно. И Джеймс видя, занемял от почуда: краищата на жиците не висяха вече свободни в пространството — те неочаквано бяха съединени с други. Появила се бе нова част, една незавършена конструкция се бе попълнила. Организмът бе в процес на възстановяване. Но той все още не виждаше никакви хора. Порови се из спомените си, извика обратно в паметта си всичко, което бе чувал някога за машини. Опита се да се ориентира: най-напред бе вървял на юг, тук беше завил… центърът, мозъкът на цялото съоръжение, старата централа, трябваше да е в обратна посока. Той се обърна и тръгна назад.

След известно лутане стигна до едно помещение със сводест таван, което изглеждаше някак другояче, по-познато. Съоръженията в него наподобяваха големите съобщителни уредби в магазините — имаше електрически ключове, бутони, скали, табели. И тогава пред него се откри залата: подобно на арена се простираше пред очите му подземната ротонда на центъра, от която инженерите бяха направлявали и командвали многобройните процеси преди системата да бе минала на самоуправление. Той слезе по стълбите и макар подът да блестеше от незапомнени времена, на него му се стори, че крачи през праха на хилядолетията.

Цялата уредба в помещението бе ориентирана към една кулминационна точка, към мястото на главния инженер — един въртящ се и плъзгащ се по релси стол, който с леко движение на крака почти безпрепятствено можеше да стигне до всеки ареал на огромната контролна стена. Като привлечен от магическа сила, Джеймс тръгна надолу по стъпалата, приближи стола и се настани в него. Отпреде му, осветени отвътре, бяха разположени стотици скали като кръгли живи очи. Стрелките, които трепкаха в тях, създаваха впечатлението за някакво неуморно, неспокойно, но и нервно преследвано същество. Във всеки случай обаче нямаше чувството, че е застанал срещу някакъв мъртъв механизъм от метал; някъде зад него трябваше да има нещо, което мислеше, планираше, решаваше. Забеляза пред себе си микрофон и обърна лоста за превключване. В едно мъничко прозорче проблясна червена светлинка — уредбата бе изправна. Джеймс наведе главата на микрофона към устата си. С ясен глас, сякаш диктуваше на магнетофон, той формулира въпросите си.

— Има ли някой тук?… Слуша ли ме някой?… Може ли някой да ми отговори?

До него нещо леко изпука. Нещо забръмча. Тогава един глас, който произнасяше думите без ударение, понякога със съвсем кратки, немотивирани паузи помежду тях, понякога с нервна бързина, така че едва можеха да бъдат следвани, каза:

— Готови сме да отговаряме. Поставете вашите въпроси. Говорете тихо, но ясно в микрофона. Спазвайте дистанция от двадесет сантиметра.

Джеймс се преви, сякаш го бяха ударили.

— С кого говоря? Кой е там?

— Готови сме да разговаряме.

— Кой говори?

— Вие говорите с комуникационната единица.

— Има ли хора тук?

— Хора няма.

— Кой предприе промените в производството — подобренията във видеобоксовете, новия вид стъкло, повишената скорост на метрото?

— Промените бяха предприети от автоматичната единица за действие.

— Кой направи плана?

— Планът бе проектиран от единицата за програмиране.

— Кой беше инициаторът на тази конструкция?

— Инициатор на тази конструкция бе центърът по мотивиране.

Джеймс помълча известно време и размисли.

— Каква е причината за тези действия? Системата бе регулирана на перманентност. Как така се стига до промени? Тук е в ход някакво ново развитие. Кой го е програмирал?

— Няма перманентност без развитие. Тази програма не е създадена от хора. Тя е съществувала винаги. Никога не е била подавана.

Джеймс можеше вече само да шепне в микрофона:

— Но защо става това? Коя е причината?

Машината се поколеба за миг. Но след това продължи със същата безстрастна монотонност:

— Програмата е залегнала още в елементарните кванти и елементарните частици. Те изграждат динамични структури. Динамичните структури произвеждат динамични структури от по-висок разред. Всеки организъм представлява реализация на възможности. Всеки градивен елемент съдържа потенциал от различни реализации. Всеки градивен елемент изгражда по-съвършени градивни елементи. Всяка реализация е крачка към комплекси от по-висша степен.

— Защо това продължава да се извършва и днес? Трябваше да се сложи край на прогреса — той е безсмислен.

— Развитието не може да бъде спряно. Ако бъде преустановено в едно направление, то си пробива път в друго. Това става сега и тук. Това става винаги и навсякъде. Изграждат се комплекси. Разменя се информация. Преценяват се възможности. Изпитва се устойчивостта на агрегатите. Реактивната способност се повишава. Силовото поле на околната среда се променя. Старото се заменя с ново…

Джеймс стана и се огледа. Беше сам. Нямаше никакви хора. И никога нямаше да има. Те бяха излишни.

Гласът продължаваше да говори: