Наследниците на Айнщайн

Когато откри „канала“, той се намести със стъкления звънец точно отгоре му, след това извади от вътрешния джоб на широкото си сако един сешоар, захранван с батерии, и го насочи към дъното от изкуствено стъкло. Предварителната му преценка се оказа вярна: степента на загряване на сешоара бе достатъчна, за да стопи материала. Той описа един кръг, малко по-голям от външния пръстен на „канала“. Когато останаха само няколко милиметра образувалата се от нажежаването резка да пробие изкуствената плоча, Джеймс вдигна лодката малко над дъното и след това бързо я спусна надолу. При това така я насочи, че изпъкналият капак на „канала“ да се удари в стъклото и очертаният от резката кръг да се откърти. Вътре проникна малко вода, но нивото й бе ниско. По-неприятно бе внезапно появилото се болезнено налягане в ушите. Сега Джеймс само се молеше да не го наблюдава никой. В далечината видя да минава друг звънец, но той скоро отново изчезна зад изкуствено вградените отломки от коралови рифове. Беше сам с няколко пъстри пернати чудовища, които го бяха зяпнали с кръглите си опулени очи. Той бързо очисти пясъка от лоста на затвора и с все сила го повдигна. Капакът се отвори, вътре нахлу огромен поток от водна маса — ръбът на стъкления звънец не прилепваше толкова плътно о дъното, както се бе надявал Джеймс. Но това почти не го смущаваше. Той се изхлузи през отвора и напипа с крака една стълба. Плъзна се по-надолу, извади джобното си фенерче, но то се оказа ненужно: стените на помещението, в което влезе, бяха опасани от флуоресциращи ивици. Той затвори капака, за да предотврати нахлуването на повече вода. След това се огледа в този свят, който му бе по-чужд от най-отдалеченото кътче на земята.

Онова, което бе срещал досега в своето обкръжение, бяха уреди за ежедневна употреба, удобни и приятни за манипулиране, в броня от дуропласт. Много малко от тях бе отварял той — механизмите, включвателните уредби и конструкциите, които познаваше, бяха безобидни и незначителни. Но затова пък перспективите, които се откриваха сега пред него, правеха поразяващо впечатление. Тук не бе необходимо плашливите натури да се изолират от вътрешния живот на машините. През стъклените стени човек можеше да надникне дълбоко в помещения, където безброй комутационни елементи се съединяваха в агрегати от по-висок порядък и създаваха при това своеобразна абстрактна красота. Моделите бяха с три измерения — покрай тясната пътека, анахронизъм, останал от времето на действащия човек, те се губеха далеч в неизвестността. Помещенията, които се откриваха зад него, не бяха тъмни, но въпреки това трудно можеха да се обхванат с поглед: онова, което блестеше и пламтеше в червена светлина там, не служеше за осветление, не беше пригодено за слабите човешки сетива, а съществуваше, изглежда, само за себе си: като символ на неописуеми процеси.

И този организъм беше в действие. Движение почти не се забелязваше — рядко ще се завърти някой потенциометър, ще се обърне някое реле, някой кинокадър ще се придвижи над някой растер — и ако това се случеше, то не бе единично явление, а обхващаше едновременно стотици, хиляди елементи или се сменяше ритмично като при графичните игри. Въпреки това впечатлението за най-интензивно действие се чувстваше като някакво нематериално напрежение. Някъде нещо леко бръмчеше, някъде нещо свиреше или пееше, от време на време по пътеката се усещаше топъл полъх, мирис на озон, на графит, на тежко масло.

Джеймс тръгна по подземната улица — по една метална плоча, която висеше свободно над основата върху тънки подпори, — все по-нататък, покрай непонятни комбинации от метал и синтетични материали, от кристал и стъкло. Вслушваше се в мрака, но сред това леко шумолене, в което се обединяваха в хармонично съзвучие всички тия неподлежащи на дефиниция шумове, той не долови нищо човешко. Понякога му се струваше, че вижда някаква сянка — но винаги се оказваше, че се е излъгал.

Накрая зави край един ъгъл — и металната плоча, по която кънтяха стъпките му, внезапно свърши. Тук във въздуха стърчаха напречни подпори, подаваха се глупаво краища на жици и тогава той видя: тези краища не бяха оксидирани, не бяха покрити с матовосив или кафяв слой, а лъщяха. Нямаше съмнение: бяха прясно монтирани. Някой бе пипал тук.