Джеймс остана още десет минути в своето прикритие. След това взе свещ от една поставка и се приближи към капака на пода. Отвори го и през коридора, преддверието и аудиторията проникна чак до желязната врата, зад която очевидно се криеше целта на онези, които след демонстрирането на цветния светлинен спектър бяха дали гласност на искането си: „Русмолер!“ Може би той беше и негова цел! Ръката му трепереше, когато я постави на въртящата се дръжка. Тогава вратата внезапно се отвори. Помещението изглеждаше по-малко от аудиторията и почти без мебели. Бе осветено от матова индиректна светлина. Само покрай едната стена имаше наредени маси, по които бяха разпределени някакви неща, които се открояваха в странни форми, под покривала от черно кадифе. Когато Джеймс повдигна края на едно от тях, видя под него някаква апаратура, чието предназначение му беше неизвестно. „Дифракционен анализатор — Перкин и Елмер“, прочете той на една табелка. Но това стана само между другото, тъй като вниманието му бе приковано от едно съоръжение на срещуположната страна — тръби, маркучи, командно табло, едно легло, една кушетка или може би болнична количка със сложна конструкция, която се намираше едно стъпало по-високо. В нея лежеше нещо неподвижно, в завивки. Джеймс тихо се приближи. Нещо стенеше и въздишаше. Джеймс се качи на стъпалото и се наведе напред. Видя най-повехналото лице, което бе виждал някога — маса от сбръчкана и увиснала кожа, в която с мъка можеше да се разпознае човешко лице. Цветът му бе сив, отделни снопчета жълтеникава коса се забелязваха по слепоочията му, стърчаха от ноздрите му.
Но все пак това лице беше живо. Джеймс видя, че от две дълбоки хлътнатини две мътни очи гледаха някъде покрай него в празното пространство. Но те мигаха от време на време, професор Русмолер, ако това беше той, живееше!
Джеймс би предпочел да избяга, но си наложи да остане.
— Чувате ли ме? — попита той. — Можете ли да ме разбирате? — Не забеляза никаква реакция. Повтори въпросите си малко по-високо, но също тъй напразно. Внезапно го облада някаква неизмерима, необуздана ярост и той сграбчи този вързоп от завивки, задърпа го, разтърси го и изкрещя: — Събудете се! Чуйте ме най-после! Вие трябва да ме изслушате!
Изведнъж с лицето настъпи някаква промяна, без Джеймс да би могъл да опише в какво се изрази тя. Вероятно бе някакво незначително движение, незабележимо изопване на кожата — искрицата живот, която все още тлееше в това тяло, се пробуди. И тогава устата с побелели устни се заобли и прошепна:
— Защо ме мъчите така, оставете ме да си умра!
— Професор Русмолер! — извика Джеймс съвсем близо до това съсипано лице. — Нали вие сте професор Русмолер — или не?
— Аз съм, да — се чу шепот.
— Трябва да ви попитам нещо. В подземните фабрични съоръжения са извършени промени, настъпили са подобрения. Вие имате ли нещо общо с това? Вие или вашите хора?
Леко отвращение се изписа по лицето. То доби дори изненадващо човешко изражение — макар и не по-добро от ужасяващата гумена маска.
— Тези хора… — В продължение на няколко секунди бе тихо и тогава се чу нещо, което прозвуча като грачене — вероятно би трябвало да се тълкува като смях. — Моите последователи! Това са глупци! Те нямат понятие. Не умеят нищо, нищо, нищо!
— Но нали те се занимават с наука! — прошепна Джеймс.
— С наука? Науката е мъртва. И никога вече няма да се възроди. Завинаги е мъртва.
— Но те знаят символи, формули!
— Празни символи, празни формули. Те не познават съдържанието им. Те размишляват, но не мислят. Да се мисли е трудно. Хората се отучиха да мислят.
— Но кой, кой тогава се крие зад промените във фабричните съоръжения? — извика отчаяно Джеймс. — Там става нещо, това са факти, разбирате ли? Факти! Думите му отскачаха от това гаснещо съзнание като от гумена стена.
— Никой нищо не ще промени вече. Никой нищо не разбира. Никой не умее вече да мисли. — Той млъкна. После добави още веднъж: — Аз съм тъй безкрайно уморен. Оставете ме да спя. Или по-добре, оставете ме да умра! — Чертите му се вкамениха. Устата му зинаха. Тънка ивица слюнка се оцеди от ъглите й. Джеймс се обърна и побягна.