Наследниците на Айнщайн

— Щастлив съм, че днес мога да ви покажа един от онези апарати, с които нашите безсмъртни предци са заклинали силите на природата; Сега можем сами да наблюдаваме чудото. Ще бъдем тъй близо до същността на нещата, както никога досега. Уверен съм, че по такъв начин ще направим съществена крачка към непосредственото й овладяване.

На масата стоеше апарат с размерите на телевизор, поставен в сива кутия, дебел кабел го свързваше с командно табло. От него стърчаха два цилиндрични извода, наподобяващи цеви на оръдие. И двата бяха разположени в една хоризонтална равнина, но сочеха в различни посоки. Единият се целеше в някаква искрящобяла прожекционна плоскост на фронталната стена. На мястото, където би трябвало да се пресекат, бе оставено празно пространство, там се намираше стъклен съд с плоски успоредни стени, а зад него имаше огледало.

Доцентът промени настройката на комуникационната плоча. В помещението стана тъмно. Чу се леко бръмчене. Още една манипулация. Мъжът провери разпределението на ъглите и хвърли поглед към визирания кръст на целевия механизъм. След това сне капачето от тръбата на телескопа — блестящ светлинен лъч хвърли ослепителнобяло петно върху екрана. Колкото по-продължително го гледаше човек, толкова повече се засилваше впечатлението, че всичко останало, което ни заобикаля, потъва назад: едно нажежено до бяло облаче сякаш плуваше в пространството. Единствено това облаче продължаваше да съществува. Внезапно се чу шум, някакво изщракване. Около светлинния феномен се появи рамка, разтегли се надълго и същевременно се промени: сега на стената, или по-точно върху стената, пламтяха цветни ивици, облъхнати от кадифеното сияние на падащата светлина. Явлението бе неописуемо по великолепието си — вън от времето, вън от пространството, то не съществуваше материално — може би само в мозъка на наблюдаващите, а може би някъде във вселената.

И тогава вълшебството угасна. Пламна осветлението. Доцентът стоеше до своята катедра, вдигнал ръце. Неговите слушатели също вдигнаха ръце, обърнаха длани нагоре. Подхванаха лека, тържествено бавна мелодия: „О, дух, достигащ до познание, ти, единство на многообразието, в което се проявяваш, ние приветстваме всяко твое въплъщение. Привет на тебе, велики Нютоне!“

Другите повтаряха след него:

— Привет на тебе, велики Нютоне!

— Привет на тебе, велики Лайбниц!

— Привет на тебе, велики Болцман!

— Привет на тебе, велики Хайзенберг!

Литанията, изглежда, обхващаше стотици имена.

Най-после дойде краят.

— Привет на тебе, велики Русмолер! Да гори вечно твоят огън!

— Да гори вечно твоят огън! — повтори хорът. Доцентът слезе от подиума, но насъбралите се останаха по местата си. Понесе се ропот, усили се, стана по-настойчив. Сега Джеймс успя да разбере някои думи: — Искаме да видим Русмолер! — Неколцина застанаха до една желязна врата в десния ъгъл на залата и се готвеха да я отворят.

Доцентът издигна усмиряващо ръце.

— Не днес, вглъбил се е в размишления. Автоматиката забрани всякакви смущения. Може би идната седмица ще има готовност да ни приеме. Нека се радваме на това! А сега си вървете в къщи! Опитайте се да преживеете още веднъж чудото, което имахте възможност да наблюдавате днес, и ще видите как познанието ще ви споходи подобно милост!

Това, изглежда, успокои присъстващите. С тих шепот те напуснаха помещението.

— Какво искаха тези хора? — попита Джеймс, когато излязоха заедно с Ръдърфорд от банките.

— Искаха да видят Русмолер, нашия пророк.

Джеймс го погледна със съмнение.

— Тук е неговият гроб?

В очите на Ръдърфорд проблесна светлина.

— Неговият гроб! — Той тихо се засмя. — Русмолер е жив. Да, той е тук, при нас. Истинско чудо!

— Но той отдавна трябва да е прехвърлил сто години.

— Сега е точно на сто петдесет и шест. Така е. Той е по-стар от който и да било, живял преди него.

— Но как така…

— Русмолер е човек, осенен от просветлението. Той познава не само формулите на физиката и химията, а и тези на биологията и кибернетиката. Той ги е заклел и до днес те продължават да действат в него. Звучи странно, но се вмества в широките рамки на логиката: в него продължават да живеят тайните на естествените науки. Те ще се съхранят след периода на помрачение, докато блесне отново светлината на познанието. Ние сме негови последователи и всички наши усилия имат за цел да се доближим духовно до него, за да може отново да се възроди знанието.

Джеймс почувства, че сърцето му заби учестено.

— Мога ли да видя Русмолер?

— Имай търпение до следващата седмица. Не бива да го смущаваме!

— Но е много важно!

— Следващата седмица! — заяви решително Ръдърфорд. — Имаш още много време — достатъчно време. Ще пиеш от извора на познанието. А сега ела, ще те представя на Максуел.