Наследниците на Айнщайн

Джеймс Форсайт не обърна внимание на пъстрата светлинна игра. Постепенно си отдъхна от шемета на разрушителната ярост, която бе обхванала и него, и колкото повече в съзнанието отзвучаваше страховитото въздействие на тази вандалщина, толкова по-ужасяващо се надигаше страхът, че не е дорасъл за поставената му задача. Имаше всички предпоставки за това като единствен сътрудник на полицията, който не само можеше да понася вида на разнебитените машини, но и сам да разглобява такива. Но дали наистина бе още в състояние да върши това? Отвратителните сцени бяха оставили в душата му погнуса, която противодействаше на старото му болезнено влечение, усмиряваше го. Означаваше ли това, че бе започнал да оздравява? Не знаеше дали ще съумее и в бъдеще да дава доказателства за своята позиция на особняк, което трябваше да върши, за да установи желания контакт. Не му оставаше много време. Премисли възможностите, на които кльощавият инспектор от специалното командване му бе обърнал внимание, но всички те бяха завършили с разочарование. Тази последната се бе оказала най-тежка. Той се помъчи да обмисли още веднъж преживяното; оставаше му само още една неясна диря — забележката на Хори: „Иди в църквата Асизи!“

Знаеше тази църква — намираше се в най-старата част на града, която бе построена веднага след атомната война и изглеждаше малко по-бедно от останалите квартали. Сградата — старомоден сив блок, принадлежеше на една от множеството малобройни секти, които търсеха спасение в отвъдния свят, а земното си съществование, на което обръщаха твърде малко внимание, водеха оскъдно. Никой вече не изпитваше необходимост да се утешава с надеждата за рая след несгодите на този свят. А и как ли трябваше да изглежда такъв един рай, след като реалният свят предлагаше всичко, каквото човек би могъл да си пожелае — храна, облекло, всякакви стоки от ежедневна необходимост — от сапуна до лифта, и всички тези блага — за всекиго и безплатно? Хората нямаше за какво да се тревожат. Медицинската служба се грижеше за здравето им от най-ранна възраст до дълбоки старини. Фабриките, дълбоко под земята, с прецизно управляеми процеси, бяха проектирани за вечна експлоатация. Те синтезираха хранителните продукти, доставяха строителните материали за сградите, които с помощта на няколко машини можеха да бъдат сглобени, създаваха тези и други машини — все автомати с висока производителност, за чието функциониране бе нужно само да се завъртят копчетата; това го умееше всеки, никому не бе нужно да учи повече от онова, с което почти незабелязано и от само себе си биваше запознат посредством обмислена система от детски игри. Освен това те се и ремонтираха сами.

Джеймс не знаеше що за хора бяха тези, които ходеха по църкви и храмове. Може би бяха мистици или недоволници. Може би — анархисти, а може би действително бяха останали неколцина и от онези, които десетилетия след забраната на науката тайно се бореха за нейното реабилитиране. Внезапно Джеймс отново изпита крепка надежда. Отправи се към следващата спирка на открития лифт, закопча колана и се издигна. В лека дъга взе курс към старата част на града, първи район.

Никога досега не бе виждал църква отвътре. Когато влезе, стори му се, че е попаднал в някакъв запустял театър, в тъмното различи редове от седалки с дърворезба, на стената горяха няколко свещи. Стъпала отпред водеха към нещо като сцена. Образът на някакъв брадат мъж с дълго, строго лице се извисяваше на не по-малко от шест метра височина до сводестия, губещ се в черно таван. Някъде по средата на стената, във формата на подкова, помещението бе опасано от сцена. Джеймс дочу отгоре леко тътрене на крака, но не можа да види никого. Отпред, на първите седалки, бяха коленичили няколко приведени фигури. Онова, което си мърмореха, бяха вероятно молитви.

Озъртайки се постоянно на всички страни, Джеймс тръгна покрай стената, покрай многобройни ниши, шкафове и решетки; восъчните лица на изрязаните от дърво светци сякаш свеждаха погледи към него. По потъмнели картини той видя сцени, изпълнени с жестокост, хора, които се задушаваха в пламъци, разпънати на кръст мъже, деца, бягащи от рогати страшилища. Пукот на греди и мирис на плесен, които понякога долитаха до него, издаваха, че имаше и други скрити отверстия към вътрешни, още по-злокобни кътчета.