Наследниците на Айнщайн

Някъде горе заби камбана. Девет удара — седем цяло и седемдесет и пет стотни преди полунощ по прастария ритуал за измерване на времето. Дали това бяха стъпки? Никой не беше помръднал. Джеймс бе направил една обиколка в кръг, без да открие нещо, което би му помогнало по-нататък. Тъмнината го потискаше, неизвестността го правеше неспокоен, странното обкръжение събуди в него страх. Чувството, че е наблюдаван, се засилваше. Споменът за една ситуация, при която също бе тайно наблюдаван, предизвика у него неприятно усещане, това усещане се усилваше още повече от обстоятелството, че не си спомняше кога го бе изпитал. Блъскаше си ума и тогава се сети за посещението си при Ева Русмолер: Да, Хори Блайнер бе наблюдавал с бинокъл през въздушната завеса на терасата всяка негова манипулация. Да не би и тук някой…, да не би и хората на науката, ако тук изобщо имаше такива, да прилагат подобни средства като младежките банди, за да си търсят привърженици? Но как да ги накара да го познаят? Дали старият метод действаше и тук?

Той се огледа наоколо с търсещ поглед…; на едно място съгледа обкована с желязо ракла, на друго — маса, покрита с втвърдена восъчна кора; върху нея — кутия в жълто-червеникава хартия… Тази хартия му беше позната. Взе кутията, отвори я. Вътре имаше фотоапарат. Той го извади — беше обикновен модел. Превъртя го, натисна копчето. Не стана нищо. Затворът заяде.

Джеймс се озърна незабелязано… Никой не му обръщаше внимание. Богомолците отпред си мърмореха своите молитви. Пламъците на свещите трептяха.

С бърза решимост той откъсна печата, вдигна капака. Един винт с крилчата глава се разхлаби. Той го развинти и колелцата на задвижващия механизъм се откриха пред него… там беше и металната пружина, която служеше за отваряне на ветрилообразната бленда. Веднага откри и причината за повредата — в свързващия лост между спусъка и пружината бе забоден кламер. С няколко манипулации отново сглоби фотоапарата. Натисна спусъка… чу се късо изщракване, после още веднъж. Бе успял — убеди се: половин секунда време за експониране.

Постави апарата отново на мястото му. Дали не се отвори някаква врата? Внезапно проехтя орган, разляха се в блаженство акорди, заливаха. После стана тихо. Джеймс се огледа — на пода се бе отворил някакъв капак, който по-рано изобщо не се забелязваше. Една стълба водеше надолу.

Първите крачки Джеймс направи в чезнещата светлина на свещите. По-надолу мъждееше матова лампа и той продължи пипнешком. Отдалеч дочу приглушени гласове. Тръгна подир шума, стигна до един тесен коридор и вече успя да разбере първите думи:

— … Дивергенция d е равна на четири pi ro.

Дивергенция b е равна на нула…

След няколко крачки се озова пред една врата със завеса. Дръпна тежката материя встрани. Посивял мъж в дълга бяла мантия стана от тапицирано с кадифе кресло. Той направи движение с ръка, което трябваше да означава за Джеймс заповед да мълчи, и се ослуша. Тук хорът се чуваше високо и ясно:

— … Ротация a е равна на единица върху C, отвори скоби, точка, четири pi, затваряш скобите…

Гласовете замлъкнаха и мъжът се обърна към Джеймс:

— Чуваш ли тези думи, сине мой? Да, ти ги чуваш, но не ги разбираш. Никой не ги разбира и въпреки това в тях са заложени всички тайни на този свят.

В думите му имаше екстаз, той бе обърнал очи нагоре, така че се виждаше само бялото им. След известно време каза:

— Бъди добре дошъл, сине мой. Аз съм Ръдърфорд. — Той възпря с ръка Джеймс, който понечи да каже нещо. — Мълчи! Твоето светско име не ме интересува. Ти ни намери и сега ни принадлежиш. Ще получиш истинско, смислено име. — Донесе стара, прокъсана книга от една катедра и я отвори. Джеймс успя да хвърля бърз поглед на корицата; там бе написано: „Who is Who in Science“.1

— Следващото свободно име е Дирак. И тъй, ти ще се казваш Дирак. Пази името си чисто. А сега ела с мен. — Без да се оглежда за Джеймс, той тръгна напред към следващата врата.

На Джеймс му се разтупа сърцето. Може би от надеждата, че най-сетне се намира пред целта, а може би и от странното произшествие, което го омагьоса. Последва мъжа, който се нарече Ръдърфорд, и влезе след него в една аудитория. Задните редове бяха свободни и те седнаха. Отпред до катедрата стоеше мъж с очила и дълга коса, каквито отдавна вече не се носеха. Говореше с плавен, тържествен глас.

— … и тъй, трябва да се опитаме да вникнем във формулите и знаците, които са ни завещани. Сега ще ви напиша символите, които са посветени на едно от големите чудеса в нашия свят — светлината.

Той се приближи към дъската и написа:

=Asin₂/x-t/

G_z=Asin₂/x-t

— Моля за минута мълчание, да се опитаме да се задълбочим в тази формула. — Всички сведоха глави и освен леки вдишвания и издишвания, не се чуваше нищо друго.

След това доцентът отново се изправи.