Наследниците на Айнщайн

И въпреки това новоизвоюваната свобода му се струваше като изненадващ подарък. Опитваше се да забрави, че му бе дадена само временно — в случай че не изпълняваше поставената задача. Надяваше се, че ще се справи, макар Джеймс Форсайт да нямаше особено доверие в себе си. Беше слабоват, страдаше често от главоболие и на няколко пъти трябваше да се подложи на терапевтично лечение в еуфориума. Но най-вече страдаше от странни наклонности, които отвеждаха мислите му към разни машини и го принуждаваха да си блъска ума как функционират. Той знаеше, че това влечение бе нещо необичайно. Вече неведнъж напразно бе опитвал да го потисне — тази магическа сила, с която го привличаше забраненото, която никога не му доставяше радост, а само го измъчваше, защото никога не го довеждаше до крайната цел. Щом схванеше смисъла на някое колело или лост, незабавно възникваха въпроси относно по-сложни взаимовръзки и засечката у него — съзнанието, че никога не ще стигне до целта, никога не ще намери окончателно и изчерпателно обяснение — го натъжаваше и обезверяваше. И всичко това ставаше мимо волята му. Той не беше революционер, а още по-малко герой — имаше само желанието да се освободи от своята, мъчителна болест и да не бъде нищо повече от един безупречен гражданин, верен на законите.

Сега той стоеше пред вратата на Ева Русмолер, внучка на последния голям физик след Айнщайн — човека, който точно преди осемдесет години се бе отрекъл от науката. Но беше ли удържал клетвата си? Джеймс познаваше страстта, която заниманията с физическите явления бяха способни да възпламенят, и се съмняваше дали някой, попаднал веднъж под нейна власт, някога би могъл да се избави от нея. Дали Ева Русмолер щеше да му посочи връзка с някоя тайна организация, с хора, които тайно се занимаваха с наука и продължаваха да работят и до днес над техническите задачи? Той не смееше да се надява на успех, но след като всички останали опити бяха излезли несполучливи, трябваше да опита и последната възможност. Полицията му бе набавила адреса.

Момичето, което му отвори, изглежда беше Ева Русмолер. Беше стройна, почти мършава, бледа и имаше големи плахи очи.

— Какво обичате, моля?

— Мога ли да поговоря пет минути с вас?

— Кой сте вие? — попита тя колебливо. Намираха се на терасата на четиринадесетия етаж. Фий и клонки декоративна тиква пълзяха надолу от овалните поставки за цветя. Наоколо, но все пак на достатъчно разстояние, за да има простор, се издигаха и други високи сгради — с формата на гъби и фунии, жилища-кули, стъпаловидни и ветрилообразни постройки; между тях висяха носещите релси на въздушната железница и надлезите на надземните улици.

— Няма ли да влезем? — попита Джеймс.

— Не знам… по-добре не… Защо сте дошли?

— Става дума за дядо ви.

Откритото лице на момичето се изопна, сякаш бе надянало маска.

— От полицията ли сте?

Джеймс не отвърна.

— Елате — каза Ева Русмолер. Тя го отведе на една тераса. Седнаха сред плоски овални съдове за цветя с декоративни листни растения без корени.

— Дядо си не помня. — Ева му предложи шишенце Corphorin — Spray, но той отказа. Тя си пръсна една доза във врата и Джеймс забеляза, че целите й ръце чак до китките бяха в зараснали белези.

— И майка ми не е чувала нищо повече за него, откакто изчезна преди близо петдесет години. Тогава аз бях още малко момиченце. Но това е протоколирано вече десетки пъти.

— Аз не съм от полицията — каза Джеймс.

— Не сте от полицията? — Тя се изправи недоверчиво. — Тогава какво искате от мен?

— Все пак дядо ви не може да е изчезнал безследно. Той беше знаменита личност, световноизвестен учен. Преди забраната той беше ректор на института за изследване на мезоните в Юкава. Присъдата му мина през всички вестници.

— Няма ли да ни оставите на спокойствие? — прошепна момичето. — Никога ли няма да престане това разследване?! Наистина моят дядо имаше вина. Той изнамери батерията с нулева стойност, мезоноусилвателя, гравитационната леща. Той откри конвекцията в сиаловия слой и искаше да дълбае шахти, за да използува енергията. Всичко това можеше да има ужасни последици. Но неговите планове бяха унищожени. Не се случи нищо. Защо тогава ни преследват поколения наред?

Джеймс съжали момичето, което изглеждаше толкова беззащитно и нуждаещо се от закрила. Пожела да се запознае с нея при други обстоятелства. Но първо трябваше да спасява себе си.

— Успокойте се! Никой нищо няма да ви стори! А и аз не съм полицай!

— Това е някакъв нов трик, нищо друго.

Джеймс помисли малко.

— Ще ви докажа — добави след това той. Извади от джоба си запалка, някакъв старомоден предмет, с който се щракаше. Капачето отскочи в ръцете му — откри се мястото, където трябваше да се намира капсулата за газта — и й показа фабричния печат. Бързо го изтръгна. Още няколко ловки движения и върху масата се изсипаха тръбички, метални пластинки, малко зъбно колелце.

Изпълнено с отвращение, момичето се извърна и едва тогава потръпна уплашено — защото осъзна, че пред нея седи извратен тип, човек, способен на всичко.

— За бога, пощадете ме!