Насрещен вятър

— Искате да кажете, още преди съда…

— Не, не. Никакви беззакония. Естествено, не може да се намеси в съдебния процес. Но е притиснал вътрешния министър, външния министър, полицията… всички, върху които има влияние, да сведат сроковете за екстрадиране до абсолютния минимум.

— Което вече едва ли ще стане — подхвърли Анри. — Изненадан ли си, Стюарт?

Камбъл се облегна назад и погледна Анри.

— Смаян съм. Откровено казано, не го очаквах.

— Значи бяхме на крачка? — попита Анри.

— От кое?

— От успеха. В името на клиентите.

— О, кръвожадния Мирафлорес — изсумтя презрително Камбъл и пак се завъртя към стената. — Да, сигурно сме били на крачка. И уредихме на Джон Харис еднопосочен билет за Лима.

— Тревожи ли те това?

След няколко секунди мълчание Стюарт Камбъл въздъхна и кимна.

— Да, много.

35

Международно летище Дъблин, Ирландия

Вторник, 20:40 ч

Майкъл Гарити чакаше пред изхода от митницата с малка табелка, върху която бе изписано „РАЙНХАРТ“. Оказа се по-нисък, отколкото предполагаше Джей, а буйната посребрена коса му предаваше вид на римски император. Имаше сбръчкано лице и грамадна уста, извита във вечна усмивка.

Ръкуваха се и Гарити посочи към микробуса, който чакаше да ги откара до пистата.

— Радвам се да те видя — каза той с плътен глас.

— Пристигнаха ли вече? — попита Джей.

Гарити отвори вратата на терминала и тръгна към микробуса с емблемата на „Парк Авиейшън“.

— Още не. Преди десет минути хората от въздушен контрол едва не ме нарекоха луд, задето им се обаждам за трети път. Не бяха чували нищо за „Юро Еър“ десет десет.

Джей го погледна стреснато.

— На твое място не бих се тревожил — бързо добави Гарити, докато се качваше в микробуса.

Шофьорът се представи и посочи с ръка към един далечен изход.

— Ще ви отведа там да ги изчакате.

— Вашата компания ли обслужва частните самолети? — попита Джей.

— Да, ако не са много големи. За вашия трябваше да вземем специално разрешение.

Джей извади клетъчния телефон и набра номер.

Между сигналите учтив женски глас съобщаваше очевидния факт, че номерът не отговаря. Накрая Джей с въздишка изключи телефона.

— Между другото, Джей — обади се Майкъл, — вдигнах по тревога една от секретарките си. Тя осигури хотелски резервации, транспорт и един леко изнервен инспектор от емиграцията, който да посрещне самолета.

— Само един ли?

— От митничари няма нужда, тъй като твоите хора не са напускали Европейския съюз.

— Да, разбира се. Бях забравил, а толкова се улисах с пътуването дотук, че не ми дойде наум да попитам.

Двамата се унесоха в мисли. След като прекосиха няколко портала, Майкъл Гарити наруши мълчанието.

— Джей, ти спомена по телефона, че имаш баба ирландка. Никога ли не си идвал в Ирландия?

— Не, за съжаление.

— Е, утре ще имаме доста работа, а и твоят противник Стюарт Камбъл ще ни гони по петите, но все пак трябва по някое време да те разведа из нашия хубав град.

Джей се усмихна и поклати глава.

— Аз… едва ли ще имам време, Майкъл.

— О, поне някои от най-важните туристически забележителности. Чувал ли си за Моли Малоун?

— За кого?

Гарити пропя няколко реда от песента и Джей със смях вдигна ръка.

— А, да. Хубавата рибарка, която умряла от треска…

— В центъра на града има чудесна нейна статуя. Не е много далеч от Четирите съдилища, както наричаме нашата старинна съдебна сграда, където се трудя всеки божи ден и където ще водим сегашната битка.

Микробусът спря край пистата и шофьорът изключи двигателя. Гарити извади клетъчния телефон и отново набра номера на дъблинския въздушен контрол.

— Пак съм аз, досадникът. Значи се обадиха? Чудесно. По кое време? — Той кимна. — Значи петнайсет минути? Благодаря. — Гарити прибра телефона и се обърна към Джей. — Чу ли?

Джей се усмихна и въздъхна от облекчение.

— Да. Петнайсет минути. Камък ми падна от сърцето.

— Откъде идвате? — попита шофьорът.

— От Лондон — отговори разсеяно Джей, обмисляйки предстоящите задачи.

— А, значи сте втората група. Ако търсите другите, те си тръгнаха преди малко.

Джей го погледна с леко раздразнение.

— Какво?

— Реактивният „Лиър 35“. Пристигна от Лондон преди около половин час и хората споменаха, че чакат още една група. Помислих си… нали разбирате, че сте заедно.

— Не — поклати глава Джей. — Аз пристигнах с редовен полет. Значи от Лондон казвате?

— Да, сър. Онзи, едрият тип и пилотите потеглиха преди няколко минути с хората, дето дойдоха да ги посрещнат. Рекох си, че може да сте закъснели. Извинявайте.

Джей изведнъж осъзна какво е чул и по гърба му пробягаха тръпки.

— Едър тип? — повтори той. — Чухте ли името му?

Шофьорът порови из джоба си и извади визитна картичка.

— Не разбрах как се казваше, но имам сведения за пилота, ако ви трябват. Името му е Жан-Пол. — Той се усмихна и подаде визитката. — Само че ще ми трябва после, като попълвам документите.

Джей погледна картичката и раменете му провиснаха.

— Какво има, Джей? — попита Майкъл Гарити.

— Как, по дяволите… — промърмори тихичко Джей.

— Какво? — повтори Майкъл, като приведе глава към него и се опита да разчете името.