Насрещен вятър

— Уилям Стюарт Камбъл — каза Джей. — Вече е тук. Този човек или е ясновидец, или държи в джоба си цялото ЦРУ.

Хотел „Шелбърн“, Сейнт Стивънс Грийн

Дъблин, Ирландия

Докато лимузината му се носеше в нощта от дъблинското летище към хотела в центъра на града, Стюарт Камбъл усети тежестта на умората, но не биваше да й се поддава. Предстояха твърде много задачи, а като водач трябваше да подава ритъм — и пример — на целия екип.

Наложи си да поддържа разговора с тримата сътрудници, които го бяха посрещнали. При толкова много предстоящи задачи старанието им тази нощ щеше да бъде изключително важно и трябваше спешно да спечели техните симпатии.

Досега Стюарт Камбъл се бе срещал само с дъблинския партньор на своята фирма и усещаше с болезнена яснота над главата си ореола на достойнство и предполагаема непогрешимост, заради който подчинените не смееха да му възразят и да посочат допуснатите грешки. Създаването на лични дружески връзки със сътрудници и противници бе стар и изпитан похват — един от многото навици, които неизменно му носеха успех в преговорите.

Особено срещу противници.

Край стъклата на лимузината премина позната сграда и Стюарт за момент се загледа навън, сверявайки спомените си с разгърнатата карта на Дъблин.

Сякаш отново чу гласа на отдавна починалия си наставник в професията — един от най-изтъкнатите английски юристи след Втората световна война — глас, който тъй силно му липсваше в истинския живот.

— Стюарт — бе казал сър Хенри Делакорт в ония далечни години, когато Стюарт едва започваше адвокатската си кариера, — трудно е да откажеш на човек, когото харесваш. Изграждай мостове към онези, с които си имаш работа, накарай ги да те харесват и те неволно ще идват при теб при всеки възможен случай. Но никога не допускай грешката сам да минеш по тези мостове!

Старият адвокат Уилям Стюарт Камбъл бе ненадминат в изкуството на пресметливото манипулиране. Знаеше как да печели доверието на противника и да го използва, без сам да се поддава на подобни чувства.

Но като човек Уилям Стюарт Камбъл винаги бе изпитвал леко смущение от този похват и според него това беше добро — особено за човек, който искрено обича хората. Прикритото вътрешно неудобство никога не му пречеше да влияе на другите, за да постигне своето, но тези задръжки бяха неговото изкупление — едно неостаряващо лично разкаяние, че тъй цинично използва ближните си. Поддържането на това леко неудобство се бе превърнало в спасително въже, вързано за котвата на неговата човечност.

— Готови ли сме да се хвърлим надолу с главата? — попита Камбъл, когато заедно с тримата мъже и двете жени от екипа пристигна в разкошния стар хотел и всички насядаха в заседателната зала на президентския апартамент, наричана често „стаята на принцеса Грейс“.

Всички кимнаха.

— Добре. Първо, къде да намерим съдия?

— Вероятно няма да стане тази нощ или утре — отговори едната жена и обясни, че по традиция повечето юристи изчезват през празниците. — Но трябва да привлечем и гардовете. Именно те ще представят заповедта от Интерпол на съдията, стига да го намерим.

— Имаме ли списък на всички съдии? — попита Стюарт. — С адрес, телефон и тъй нататък.

— Да — отговори жената.

— Тогава почвайте да въртите и се опитайте да откриете някого.

— Ако намерим — каза жената, — смятам, че ще го убедим да подпише документите у дома си, за да осъществим ареста. Но нищо не гарантирам.

— Нямаме много време — каза Стюарт, после се облегна с ръце зад тила и огледа сътрудниците един по един. — Нека не забравяме, че главната ни задача е да арестуваме президента Харис и да започнем процеса срещу него. Това очакват клиентите ни и биха платили скъпо, за да го постигнем.

Патрик Нолан, неговият партньор в Дъблин, кимна.

— Когато ни нареди да бъдем в готовност, Стюарт, не очаквах историята да стигне дотук.

— Аз също — отвърна Стюарт. — Смятах, че е възможно Харис да се изплъзне в Атина, но не очаквах да избяга и от Италия.

— Нали се канеше да го отмъкнеш от Рим? — попита Нолан.

— Имаш предвид, че съм смятал да го кача в онзи самолет, който наехме от Лисабон?

Нолан кимна и видя как старшият му партньор с усмивка поклати глава.

— Изобщо не съм разглеждал сериозно такъв вариант. Самолетът беше нает само за да замажа очите на президента Мирафлорес. Италианците нямаше да ми позволят подобно нещо, а и аз нямаше да го сторя. Би засегнало твърде болезнено добрите ми отношения с италианските власти. Но после се появи неочаквана възможност да прогоним Харис към Лондон и аз наистина съм изненадан, че планът не проработи.

— Защо? — попита Нолан.

— Защото Джон Харис е много умен, Пади. Има таланта да събира около себе си верни хора. — Камбъл се разсмя и поклати глава. — Включително и цял самолет престарели американски ветерани, които се готвеха при необходимост да ме нападнат с голи ръце. Верността им към Харис беше наистина впечатляваща.

Околните го изгледаха озадачено и Стюарт махна с ръка.