Насрещен вятър

— Как бих могъл да забравя красивото име на една тъй красива дама? — подхвърли Стюарт и докато отиваше към бюрото, проследи с възхитен поглед как младата жена изчезва зад ъгъла с изкусително плавна походка.

— Стюарт Камбъл на телефона — изрече в слушалката той и веднага разпозна гласа отсреща. — Господин министър-председател! Благодаря, че ми се обадихте. Трябва спешно да поговорим.

34

„Юро Еър“ 1010 в полет

Вторник, 18:05 ч

Аластър бе сериозно изплашен от усилието, с което едва удържаха боинга над водата.

— Божичко, Крейг!

— Трийсет метра! Изравнихме. Спокойно, Аластър! Обучен съм за подобен полет.

— Да, само че с изтребител, а не с боинг! Мислех си, че ще загинем.

— Височина?

— Трийсет метра.

— Курс?

— Курс… нула шест нула градуса.

— Добре… погледни сателитните координати и ми дай курс по средата на канала, без да се доближаваме до бреговете, а после на север към Северно море. Ще заобиколим Шотландия и от морето ще се насочим към Инвърнес. Дръж под око радарния висотомер. Не бива да слизаме нито сантиметър под трийсетте метра, а ако няма мъгла, наблюдавай и да не се появи някой кораб с висока мачта.

— Да бе! Всичко мога! Имаш ли представа какво си замислил? Това са стотици километри полет под височината на радарите!

— Какво? Май те стреснах, приятел?

Вторият пилот въздъхна и поклати глава с убийствено сериозно лице.

— Ти наистина си бил смахнат, Дейтън!

— Може би, но междувременно трябва да се свържем с Райнхарт по телефона — каза Крейг Дейтън и за момент вдигна дясната си ръка от дроселите, за да избърше потта от очите си. Задачата да поддържа боинга точно на трийсет метра над водата — по-малко от размаха на крилете — вече бе станала мъчително тежка и той почваше сериозно да се пита дали да не се издигне малко по-високо въпреки риска да бъдат засечени от радарите на въздушния контрол.

— Това е много опасно, Крейг — напомни му Аластър.

— Като минем още двайсетина километра, може малко да се издигнем.

— Знаеш, че има кораби с по-високи надстройки.

— Но видимостта е добра, Аластър. Нали забелязахме онзи кораб.

— Още сме на трийсет метра — каза Аластър. Ръцете му лежаха върху втория щурвал и следваха всяко движение на Крейг.

— Мислиш ли, че ги заблудихме? — попита Крейг.

— Вероятно. Поне засега. Докато открият, че няма отломки. Знаеш ли, че всичко това навярно ще стигне до близките ни и резултатът ще бъде катастрофален?

— Знам. Предлагам да се обадиш у дома веднага щом кацнем.

— Обзалагам се, че дори на трийсет метра ни засича поне един военен радар.

— Щом въздушният контрол не ни хваща и не летим към Англия… — каза Крейг.

— … всичко ще бъде наред — довърши Аластър. — Направих сметка на горивото. При сегашната консумация ще ни стигне до Инвърнес. Дори ще остане за още един час полет.

В далечината право пред тях блеснаха светлини, които стремглаво се приближаваха сред здрача.

— Какво е това? — попита Крейг, прехвърляйки поглед от радарния висотомер към индикатора за вертикална скорост и после към предното стъкло.

— Вероятно кораб.

— Виждам много светлини — обади се президентът Харис. Гласът му стресна Аластър, който почти бе забравил, че имат гост в кабината. — Не знам какво е, приятели, но ми се струва високо.

— Крейг, вдигни самолета.

— Секунда — отвърна Крейг.

— Не, по дяволите! — кресна Аластър. — Никаква секунда! Сега!

— Виж какво…

— Крейг, прекаляваш! Това е безумие и повече няма да го търпя!

— Знам какво правя — отсече Крейг.

— Не, мътните да те вземат, не знаеш! Вторачил си се в една-единствена цел като кон с капаци. А това убива дори смахнати военни пилоти като теб! Постъпваш безразсъдно.

Крейг хвърли бърз поглед към лицето на Аластър и плавно придърпа щурвала назад.

— Сто и петдесет, добре ли е?

— Засега, да.

— Добре — тихо каза Крейг.

— Добре — повтори Аластър, следейки как височината постепенно расте, докато Крейг изравни на петстотин.

— Извинявай — каза Крейг, когато светлините на кораба минаха под самолета. Вгледа се в Аластър и забеляза, че тревогата не е напуснала очите му. — Още ли си с мен, приятел?

— Да, но се чудя защо — гласеше отговорът.

Летище Хийтроу, Лондон, Англия

Джей откри малка скамейка отвън до вратата на частния терминал. Седна и набра първия телефонен номер. След третия сигнал в слушалката се раздаде спокойният глас на Майкъл Гарити.

— Пак се обажда Джей Райнхарт.

— Здравейте. Малко е рано за отговор на въпросите ви, мистър Райнхарт, но…

— Имам само един въпрос — прекъсна го Джей. — Ако тази вечер докарам самолета на президента в Дъблин и противникът пристигне със заповедта, кога ще получи разрешение да го арестува?

— Утре в Ирландската република е Денят на свети Патрик и съдилищата няма да работят. Вярно, не си падаме по празненствата чак толкова като вас, американците, но Денят на свети Патрик е голям официален празник. Тъй че ако вашият президент не привлече вниманието на гардовете с някакво чудовищно престъпление, вероятно ще остане на свобода до четвъртък. Дотогава определено нито един съдия няма да си мръдне и пръста.

— Наистина ли?