Насрещен вятър

— Гардове, това са нашите полицейски сили. Охраняват обществения ред. Мразят да ги наричат полицаи, макар че с удоволствие подражават на нюйоркските ченгета от началото на века. Та смятам, че някой смахнат гард може дори да арестува президента, но всеки опит за екстрадиране ще отнеме невероятно много време, през което ще разполагате с безброй възможности за обжалване. Откровено казано, дори не съм сигурен дали с перуанците сме подписали договор за екстрадиране.

— Има ли значение?

— Вероятно не. Ако мистър Харис подлежи на екстрадиране по обвиненията, за които споменахте, то това ще стане според Договора против изтезанията, дори и да нямаме междудържавно споразумение.

— А позицията на правителството?

— По принцип тя не е особено важна. Е, някои юристи може и да се позамислят, но като цяло съдиите ни са крайно свободомислещи, а министър-председателят ще бъде много предпазлив в изказванията си.

— Можем ли да си изберем съдията? — попита Джей.

— По-добре питайте можем ли да впрегнем вятъра. Не, в Ирландия няма начин. Просто хвърляш заровете и чакаш. Имаме всякакви съдии. Добри, лоши, изкукуригали, та дори и двама-трима, дето не могат да спят в собствените си спални.

— Също като у нас.

— Тъй ли?

— Аз съм бивш съдия. Но това е дълга история.

— Става все по-интересно, мистър Райнхарт. Между другото, немски произход ли имате?

— Доста далечен, по бащина линия. Ако искате, смятайте ме за тексаски германец.

— Господи, каква комбинация!

— Така си е.

— Като Уолтър Кронкайт.

— Аз… да, прав сте. Но баба ми по майчина линия е емигрантка от Галуей. Вижте, мистър Гарити, имам още един важен въпрос. За да представят перуанците заповедта, трябва ли президентът непременно да е на ирландска земя?

— Не. Трябва само да кажат на съдията, че го очакват да се появи някой ден, и ще си получат разрешение за арест.

— Можете ли да обмислите това много внимателно, сър? Проучете го колкото се може по-скоро и нека пак да се чуем след няколко часа.

— Добре, само никога вече не ме наричайте „сър“, мистър Райнхарт. Да не си мислите, че съм някакъв скапан английски лорд?

— Добре. Дадено. За хонорара нямайте грижа, а ако намерите юрист, който да познава добре тази област, и го наемете от мое име, ще ви бъда дълбоко признателен.

Гарити се изкиска.

— Нямате представа колко бих искал да го направя. Чудесно ще е поне веднъж и аз да наема някого за разнообразие, но… боя се, че няма да бъде много етично. Мога да ви насоча, дори да помоля някого да има готовност, но за съжаление трябва лично да проведете деловите разговори.

Джей изслуша имената на двама юристи с опит в международното право и избра първия.

— Превъзходен избор — заяви Гарити с такъв тон, сякаш Джей бе избрал добра марка вино.

Той продиктува телефона на юриста и обеща да му се обади с подробности по случая.

— Мистър Гарити, трябва ли веднага да получите авансов хонорар? — попита Джей.

— Винаги оставяме това решение на юридическия посредник.

— Добре. Просто ще трябва да прехвърля известна сума…

— Няма да стане по-рано от четвъртък, защото утре е Денят на свети Патрик. Но няма значение. Посредниците винаги намират начин да изцедят необходимата сума, а междувременно аз съм изцяло на вашите услуги.

Джей изключи телефона и напусна малката чакалня, леко смутен от обсъждането на хонорара. Приближи се към сътрудниците на държавния секретар, които разговаряха напрегнато.

— Извинете, какво става? — попита Джей.

Държавният секретар Байър се обърна, хвана Джей за ръката и го дръпна към ъгъла.

— Самолетът на президента е изчезнал от радара над Ламанша, близо до английския бряг. Пилотът споменал, че опитва да се справи с някакъв проблем и отменил плана на полета.

Джей се обърка напълно.

— Какво?

— От въздушен контрол казват, че преди да загубят контакт, самолетът изпаднал в свредел. Спасителните екипи вече летят натам.

— Значи смятат… че е катастрофирал?

— Не знаят, но казват, че всичко било много странно — отвърна Байър, като гледаше Джей право в очите. — Трябва ли да смятаме другояче?

— Наистина нямам представа. Когато спряхме край магистралата, разговарях по телефона с тях, после връзката прекъсна… и оттогава не мога да се свържа.

За миг целият разговор прелетя през главата му и той сякаш отново чу думите на капитана: „Имам идея, но е малко рискована“. Побиха го тръпки.

— Подозирах, че се обаждате на президента — каза Байър. — Обещахте по-късно да споделите подробности. Мисля, че моментът е подходящ.

Джей се помъчи да преглътне. Устата му беше суха като памук.

— Аз… казах му, че не бива да кацат в Лондон, господин държавен секретар.

Думите увиснаха във въздуха между двамата. Държавният секретар мълчаливо се вгледа в Джей, после кимна.

— Разбирам. Нека се молим нещата да не излязат такива, каквито изглеждат.

— Амин — изрече Джей.

Постепенно той прогони обзелото го съмнение. Можеше наистина да се е случило нещо, но засега нямаше никакви доказателства. Питаше се какъв план е имал предвид Дейтън.

— Какво смятате да правите сега, господин държавен секретар? — попита Джей.