Насрещен вятър

— Знам! Слушай, Джон, дай ми съгласието си и остави да говоря с капитана.

Стори му се, че чу как Джон Харис въздъхна.

— В някои отношения — каза президентът — се чувствам толкова изморен, че просто бих искал всичко да свърши веднъж завинаги.

— Джон! Сър! Не можем да поемем риска наистина да те пратят в Лима. Знам какво ще се случи там. Докато летях за Лондон, проучих нещата около Мирафлорес. Той иска да те обеси, Джон. А британците са просто смешни, че му се доверяват. И… и…

— И след като Камбъл спомена за Бари Ренълдс, изведнъж вече не си съвсем сигурен дали можеш да спечелиш, нали, Джей?

Думите прозвучаха като плесница, но Джон Харис бе налучкал с един безпогрешен удар ядрото на неговите тревоги и сега нямаше време за увъртане. Джей неволно кимна, преди да отговори.

— Да.

Отсреща отново настана мълчание. Цяла вечност мълчание сред оглушителния шум на магистралата, докато часовникът в главата на Джей неумолимо тиктакаше, а в колата го чакаше самият държавен секретар на Съединените щати. Съчетано с умората, глада и замайването, всичко това превръщаше положението му в кошмарна сцена, измислена сякаш от самия Данте.

Най-сетне Харис заговори.

— Предавам телефона на командира, Джей. Съгласен съм. Постъпи както сметнеш за най-добре.

След кратка пауза се раздаде енергичният глас на Крейг Дейтън.

— Да, мистър Райнхарт?

— Капитане, ето какво е положението в най-общи линии. Ако се приземите тук, президентът не само ще бъде арестуван още щом слезе, но има и много голяма вероятност да го изпратят в Лима след броени дни или най-късно след няколко седмици. Грешка беше, че се доверих на британците. Изобщо не съм бил наясно.

— Какво да направим в такъв случай, мистър Райнхарт? — попита спокойно Дейтън.

— Променете посоката. Не бива да кацате в Лондон.

— Осъзнавате ли колко трудно беше да получим спешно разрешение за полет до Хийтроу?

— Съжалявам, това е положението — отговори Джей.

— А ще бъде ли нахално от моя страна, ако попитам къде точно искате да отидем? — каза Дейтън и веднага побърза да добави: — Не че искам да се правя на остроумен, но вече наближаваме британското въздушно пространство и сме под контрол на автоматичната система за кацане.

— Аз… не разбирам много от тия неща, капитане, но не може ли да измените сегашния план на полета и да продължите накъдето си искате?

— Не и без целият свят да разбере къде се намираме. Самолетът е твърде голям, за да изчезне току-така… а и времето ни изтича. Разбирате ли, вероятно мога да пренасоча към всяко летище в Обединеното кралство, Холандия или Дания, но ако си мислите за Исландия или Гренландия, просто няма да ни стигне горивото.

— Не, Европа отпада. Просто целият съдебен кошмар ще започне отново.

— Добре.

Джей чу някакви приглушени гласове в кабината.

— Какво беше това?

— Току-що ни разрешиха да слезем на три хиляди метра и да се насочим към Лондон.

— Можете ли да стигнете до Шотландия?

— Да, но Шотландия е в Обединеното кралство. Онзи, който ни чака в Лондон, просто ще си наеме самолет и ще долети почти веднага след нас.

Джей облиза пресъхналите си устни, затвори очи и напрегна мислите си до предел. Ирландската република беше един от възможните варианти, но не искаше да я спомене, защото не бе имал време да проучи отношението на Ирландия към Договора против изтезанията. Не можеше да рискува да прати Джон Харис в Дъблин, без да знае дали това няма да се окаже безсмислен скок от английската Сцила към ирландската Харибда.

Какво да правим?

Гласът на Дейтън прекъсна мислите му.

— Мистър Райнхарт, имам идея, но е малко рискована.

— Кажете! — отвърна Джей, като се питаше какво точно означава „рискована“.

Но не получи отговор и разбра, че връзката е прекъсната.

— По дяволите!

Джей отново набра номера. Чу само равномерен телефонен сигнал.

32

Лондон, Англия

Вторник, 17:50 ч

Джей се върна на задната седалка и затвори вратата.

— Към аерогарата ли, сър? — попита шофьорът.

Държавният секретар кимна и шофьорът плавно потегли.

— Имаше ли в разговора ви нещо, което би трябвало да знаем? — попита Байър.

— Да, сър. Но сега не е моментът да го обсъждаме.

Байър въздъхна и кимна.

— Добре.

Той мълчаливо се облегна назад и замислено се загледа през прозореца. Десет минути по-късно колата спря пред терминала за частни полети.

— Ще ви помоля да ме изчакате тук, господа — каза Джей. — Имам да проведа още един-два разговора.

Той бързо се измъкна навън и влезе в разкошната зала на малкия терминал. От двете страни имаше остъклени чакални с множество телефони и Джей използва един от тях, за да набере номера на Джефри Уолас.

До ушите му най-напред долетя звукът на бутната и изтървана слушалка, после дрезгав глас:

— Ало? Уолас на телефона.

— Джефри, обажда се Джей Райнхарт. На какво мнение са ирландците?

— Моля? Питаш какво е мнението им за президента Харис и заповедта?

— Какво би било, ако той изведнъж им се натресе, гонен от Интерпол по петите?

Отсреща долетя кратък смях.

— Е, нали ги знаеш ирландците.