Насрещен вятър

— Нещата не стават така, Джей.

— Значи имаме много сериозен проблем.

— Лично аз не съм на това мнение.

— Първо на първо, господин държавен секретар, нито на вас, нито на когото и да било в тази зала ще позволя да ме отстрани от случая в името на някакви си държавни дела. Разбира се, признавам високия ранг и уменията ви, благодаря от сърце за подкрепата и ще се възползвам от нея, но сега трябва да взема едно важно решение по защитата на Джон Харис, а именно дали той да кацне в Обединеното кралство, или да продължи към друга страна.

— Би било глупаво… — започна Байър.

— Кое би било глупаво? Да кацне тук или другаде?

— Да кацне където и да било освен в Щатите, но самолетът не може да стигне дотам. За Харис няма по-приятелска страна от Великобритания, Джей. И официално ще заявя, че не се опитваме, както казваш, да те отстраним. Просто знаем по-добре как да ти помогнем и трябва да ни се довериш. Алекс Маклафлин вече го каза: ние не можем да бъдем адвокати на Харис в прекия смисъл, но можем да направляваме играта иззад кулисите.

— Аз ще я направлявам с ваше съдействие. Няма да позволя да изместите нито мен, нито президента.

— Не се изразих добре, Джей — каза държавният секретар, опитвайки се да смекчи позицията си. — Естествено, че ти си адвокат на президента. Никой не го оспорва.

— Но все пак взехте решението президентът да дойде тук, без да се посъветвате с нас, нали?

— Е, Джей, ти явно бе взел това решение още преди да пристигнем. Просто те съветваме да не го променяш.

Джей стана от масата.

— Извинете ме за момент, господа.

Той се отдалечи в ъгъла на залата, извади листчето със сателитния телефон на „Юро Еър“ и набра номера.

Минаха няколко минути, докато повикат президента в кабината на самолета, и през цялото това време Джей усещаше с гърба си как вълна от високомерно презрение го залива откъм заседателната маса като мощно инфрачервено излъчване — осезаемо, но невидимо.

Най-сетне Харис се обади и Джей набързо му обясни какво става.

— Добре, Джей — каза президентът. — Предай телефона на Джо Байър, ако обичаш. Като свърша с него, искам пак да се чуем.

— Да, сър.

Джей прекоси залата, обясни какво иска президентът и подаде клетъчния телефон на държавния секретар, който го вдигна към ухото си, но така и не успя да произнесе едно цялостно изречение.

— Здравейте, господин прези… да, аз… ние… Президентът Кавано много се тревожи за… да. Разбирам. Да, сър, осъзнавам напълно. — Байър се изчерви като домат, прехвърли телефона на другото си ухо и кимна. — Господин президент, разговаряте с държавния секретар на Съединените… Да, сър. Разбирам. Да. — Байър хвърли свиреп поглед на един от помощниците си, после пак се обърна към масата. — Да, сър. Непременно.

Той върна телефона на Джей.

— Джей, чуваш ли ме? — попита президентът.

— Да, сър.

— Има ли някой друг близо до телефона?

— Не, сър.

— Добре. Току-що здравата издърпах ушите на Байър и го поставих на мястото му. В момента е побеснял, тъй че ти препоръчвам да си го представяш като буре барут със запален фитил. Не го предизвиквай. Казах му, че командваш защитата и твоята дума е закон. И освен това му заръчах незабавно да ти уреди разговор с мистър Шефилд.

— Много добре, господин президент.

— Остават ни още четирийсет минути полет, Джей. Време е да тръгваш към аерогарата.

Джей прибра телефона, върна се към масата и застана срещу Джо Байър.

— Господин държавен секретар, предстои ми тежка борба и съм благодарен за помощта на всички в тази зала. Но сега трябва да тръгвам за Хийтроу. И още нещо…

— Знам, да се чуеш с Шефилд! — прекъсна го Байър и докато ставаше на крака, по лицето му се изписа примирено, но сравнително дружелюбно изражение. — Дай ми пет минути да го открия, Джей, след това ще се видим в колата.

Джей се поколеба и го погледна в очите, които бяха все тъй строги и решителни. Обзе го тревога при мисълта, че ще остави този могъщ и високомерен човек да разговаря насаме с Шефилд, но знаеше, че не бива да прекалява с натиска върху държавния секретар.

Впрочем същото се отнасяше и до Шефилд.

Каквото и да знае, помисли си Джей, трябва да е луд, ако си въобразява, че може да изкомандва англичаните.

31

Лондон, Англия, 17:35 ч

Антъни Шефилд се обади по телефона, когато потегляха от хотела.

— Извинявайте, че не ви позвъних по-рано, мистър Райнхарт. Бях останал с впечатлението, че вашингтонската делегация говори от ваше име.

— Не, сър. Работим в най-тясно сътрудничество, но защитник на президента съм аз.

— Много добре. Разговарях надълго с министър-председателя и мога да ви кажа, че смятаме задълженията си по Договора против изтезанията за съвършено ясни и неизбежни. Премиерът е убеден, че в случая с Пиночет е било крайно безотговорно да се въздържим от категорична изява на отношението си по въпросите на съдебния имунитет и екстрадирането.

Джей усети лека тръпка на облекчение.