Насрещен вятър

— Слушай, Джон — побърза да го прекъсне Джей. — Мисля, че ще е най-добре да отложим разговора, докато се срещнем лично. Не знам доколко можем да разчитаме на телефонните линии.

— Блъфират, Джей! Уверявам те.

— Значи не е имало подобна среща?

— Аз… ще поговорим по-късно. Прав си, не бива да го обсъждаме по телефона. Ще кацнем след по-малко от два часа, нали, Шери? Да, точно така.

— Добре, господин президент. Ще ви чакам. Англичаните също.

— По дяволите! — изръмжа Харис.

Вероятно си мислеше за предстоящия арест. Но мисълта за Ренълдс явно не му даваше мира.

— Не мога да повярвам, че Камбъл ще падне толкова ниско — добави президентът, но веднага побърза да се поправи. — Не, взимам си думите назад. Мога да повярвам и би трябвало да ти кажа защо. — Гласът на Джон Харис звучеше напрегнато, а задавеното му дишане се чуваше съвсем ясно въпреки шумотевицата в съдебното фоайе. — Просто досега нямаше време да ти обясня.

Джей сведе поглед към пода и цял се превърна в слух.

— Моля?

— Между мен и Стюарт има една история, за която не знаеш дори ти.

— История ли?

— Попречих на нещо, което се опитваше да постигне. Още преди да постъпиш във фирмата.

— Разбирам.

— Мисля, че сега иска да си разчисти сметките.

Двама мъже, увлечени в оживен разговор, минаха плътно до Джей и едва не избиха телефона от ръката му. Единият промърмори „Съжалявам“ и продължи, докато Джей отново насочваше вниманието си към разговора.

— Доста пресилено отмъщение заради някакъв загубен съдебен процес! — каза той.

— Не беше съдебен процес — възрази президентът.

Около входа бе настанало раздвижване. Джей се озърна натам. Неколцина добре облечени мъже обикаляха из фоайето и разпитваха хората за нещо. Джей им обърна гръб, опитвайки се да се съсредоточи върху реакцията на Харис.

— Давам ти дума, Джей — продължаваше да говори Джон Харис. — Нещата не са такива, каквито изглеждат. Не прибързвай с изводите.

— Какво представлява онзи Ренълдс?

— Питаш дали е от лошите? Не е.

— Камбъл каза, че имал дълга и достойна кариера в разузнаването.

— Така е, Джей. Точно затова допуснах грешката да му се доверя.

Джей съобщи новината, че президентът Кавано е изпратил делегация, ръководена от държавния секретар.

— Добре — каза Харис. — Очаквах нещо подобно.

— Но едно ме тревожи, Джон. Боя се, че имат намерение да поемат изцяло командването. И не бих имал нищо против, ако бях сигурен, че ще се грижат само за твоите интереси.

— Но се съмняваш.

— Да.

— Не се тревожи, Джей. Ти си мой адвокат и сам решаваш дали да приемеш тяхната помощ.

— Да, но дали трябва да бъде така? — каза Джей, усещайки как върху плещите му отново пада огромната тежест на риска. — Сам разбираш, една малка грешка стига, за да потеглиш с белезници към Лима. Все още се тревожа за позицията на британското правителство. Нямам никакви вести от кабинета на премиера.

— Мистър Райнхарт? — прекъсна го мъжки глас.

Джей надигна глава и видя пред себе си един от новодошлите. Той закри телефона с длан.

— Моля ви… изчакайте малко.

— Добре — отговори непознатият с явен американски акцент.

— Джон, трябва да свършваме — каза Джей. — Сега… сега се връщам в хотела. Не, размислих… Тръгвам направо за Хийтроу. Знаеш ли точно къде ще слезеш от самолета?

— Мисля, че на терминал четири, той приема частните полети — отговори Харис.

Джей си записа сведението, после се обърна към непознатия.

— Извинявайте.

— Няма защо, мистър Райнхарт. Държавният секретар пристигна и би искал да поговори с вас в хотела си. Колата чака отвън.

— Идвам след минута — каза Джей.

Той махна с ръка на Найджъл Уайт и Джефри Уолас, за да им благодари и да си уговори нова среща с тях привечер.

— Разбирате — каза Джефри, — че ако го арестуват днес, Камбъл ще се опита и вероятно ще успее да насрочи за утре съдебно заседание за установяване на вината. Разбира се, ако министърът на вътрешните работи подпише необходимите документи и ако от Перу е изпратена официална молба.

— Тук ли ще бъде заседанието?

— Да. Тези въпроси се разглеждат само на Боу стрийт.

— Но ние просто ще подадем молба за хабеас корпус до…

— До следващата инстанция. Но могат да ускорят и нея.

— Чували ли сте някога съдебен спор за екстрадиране да приключи за по-малко от два месеца?

Джефри поклати глава.

— Но имай предвид едно, Джей. Всичко зависи от правителството. Ако смажат колелото, така да се каже, и ако районният съд реши да не предава случая за разглеждане в Камарата на лордовете, нещата могат да тръгнат невероятно бързо.

— Все пак остава правото на обжалване.

— По-добре да не нагазваме в тия води. Виж какво, сигурно разполагаме поне с два-три месеца, но аз просто отговарям на въпроса, който ми зададе днес. Може ли да се ускори процедурата? Да, може.

— Започва да става по-опасно, отколкото предполагах — каза тихо Джей.

— Така е — отговори Найджъл Уайт. — Особено ако правителството на Нейно Величество вземе решение да се намеси. Е, твоят човек не е кръволок като Пиночет, тъй че едва ли ще стигнем дотам, но все пак…

— Но все пак не си сигурен, нали?

— Чувал съм да разправят, че премиерът бил много ядосан от мекото отношение към Пиночет.