Насрещен вятър

— Значи според вас премиерът Блеър е трябвало по-решително да се противопостави на молбата за екстрадиране и да подкрепи идеята, че Пиночет притежава имунитет срещу съдебно преследване в Англия?

— Не, за бога. Точно обратното. Правителството на Блеър трябваше на всяка цена да убеди британския съд незабавно да екстрадира Пиночет в Испания. Заповедта и молбата за екстрадиране бяха напълно законни, а съдебният имунитет вече просто не съществува. Ако позволим на бившите президенти да се укриват зад подобна остаряла идея, това ще унищожи самия договор, защото кой друг, освен най-висшият държавен ръководител би могъл официално да разпореди употребата на изтезания? Допуснем ли такава глупост, по-добре да зачеркнем договора. В края на краищата разни престъпни отрепки като Милошевич и Саддам Хюсеин също ще поискат имунитет, а това е абсурдно.

Джей се приведе напред и лицето му пламна.

— Един момент, мистър Шефилд. Разбирате ли, че ние изобщо не претендираме за съдебен имунитет?

— Но ще стигнете и дотам, нали, мистър Райнхарт?

— Не знам. Рано е да се каже. Та той дори не е пристигнал в страната! Основният ни аргумент е, че в заповедта се изтъкват престъпления, които нямат никаква връзка с президента Харис.

— Но нали тъкмо това е същността на всеки съдебен процес? Липсата или наличието на доказателства трябва да се прецени от компетентните съдебни власти. Аз също съм професионален юрист, мистър Райнхарт.

Джей забеляза, че Джо Байър е протегнал шия напред и се мъчи да разбере по думите му какво казват отсреща. Изглеждаше разтревожен от вълнението на Джей.

— Мистър Шефилд, моля ви да разберете, че в Лима няма да има компетентни съдебни власти, а марионетен процес, организиран от един кръвожаден диктатор на име Мирафлорес, който е решил на всяка цена да хвърли Джон Харис в затвора.

— Моля ви, мистър Райнхарт! — отвърна Шефилд със снизходителен смях. — Говорите за една суверенна държава, която между другото ратифицира Договора против изтезанията няколко години преди Съединените щати. В Перу уважават закона и сега ще ви посоча една от причините да смятаме вашите твърдения за неоснователни. Премиерът току-що получи уверения от перуанското правителство и лично от мистър Мирафлорес, че отношението към мистър Харис ще бъде в най-строго съответствие с установените съдебни процедури и че вратите ще бъдат широко отворени за международно наблюдение и надзор над процеса. Следователно тревогите ви са напълно безпочвени.

— Премиерът е разговарял с Мирафлорес?

— Да, разбира се. Както става между държавни глави.

Джей набързо благодари, приключи разговора и като се обърна към държавния секретар, обясни какво е казал Шефилд.

— Донякъде съм шокиран, Джей, но така става, когато притиснеш в ъгъла хора като Шефилд и неговия шеф.

— Нима наистина вярвате на тези уверения? — рязко попита Джей и в гласа му звучеше горчивото осъзнаване, че боингът наближава, а минутите безвъзвратно изтичат.

— Ясно е, че не са говорили искрено — кимна Байър.

— Защо са се свързали с Перу? Само не казвайте, че подобен контакт е чисто формално изискване на дипломацията.

— Да, наистина е малко… малко необичайно, а знаем, че на Мирафлорес не може да се вярва.

Джей затвори очи и прогони от главата си всички мисли освен главната: да кацне ли Харис в Лондон, или не.

— Спрете колата, моля — каза внезапно той.

Шофьорът извърна глава.

— Моля, сър?

— Спрете, ако обичате. Трябва да сляза за малко.

Байър видя, че шофьорът го гледа, и кимна.

— Спрете.

Колата се плъзна към банкета на магистралата и Джей дръпна ръчката.

— Изчакайте, моля. Нужни са ми пет минути.

Шумът на движението по магистралата за Хийтроу бе оглушителен. Джей мина зад колата, извади телефона, набра номер и зачака.

— Тук „Юро Еър“ десет десет — изрече отсреща глас с английски акцент.

— Обажда се Джей Райнхарт. Докъде стигнахте?

— В момента сме над Ламанша, мистър Райнхарт. Говори вторият пилот. Започваме снижаване.

— Значи сте над морето?

— Преди малко прекосихме френската брегова линия.

— Трябва да разговарям с президента, а след това с командира.

— Президентът Харис все още седи при нас в кабината. Изчакайте.

— Казвай, Джей — обади се след малко Харис.

— Имам само броени секунди за обяснение, Джон, но не можеш да кацнеш в Англия.

— Какво? Мислех си…

— Всичко се промени, сър. Повярвай ми. Сведенията идват направо от премиерския кабинет. Смятат, че са сключили с Мирафлорес споразумение в стил Чембърлейн. Той обещава да се отнася почтено към вас, а те са решили твърдо да ускорят процеса на екстрадиране.

— Но, Джей, съдът няма да им позволи.

— Не мога да поема такъв риск, Джон! Изучавал съм правните процедури и в тях има дупки, през които перуанците могат да те измъкнат.

Отсреща настана тишина. Джей запуши ухото си с длан и с всичка сила притисна телефона към другото.

— Чуваш ли ме, Джон?

— Да… Мъча се да осмисля положението. Какво друго можем да сторим?

— Аз… имам идея, но най-напред трябва да те измъкнем от Англия.

От кабината на боинга долетя горчив смях.

— Джей, не можем просто да увиснем тук.