Насрещен вятър

— Може да се оспори и тук — възрази Шери и се надигна от стола с разширени очи. — Помните ли случая с Родни Кинг? Онези полицаи пребиха човека на живо, пред камерата, а защитата пусна такава мъгла, че накрая ги оправдаха. Кой ще повярва на някаква си нелепа фалшификация?

— Говориш не с разума, а със сърцето си, Шери, за което ти благодаря — каза печално президентът.

— Той е прав, мис Линкълн — добави Гарити. — На сегашния етап ще е много трудно да оспорим подобен запис пред съдията.

— Не можем ли да го атакуваме като недопустим, тъй като е направен незаконно? — попита Джей.

— Може би, но това зависи изцяло от съдията, а в случая става дума за причудлива комбинация от бивш американски президент, Белия дом и шеф на ЦРУ, тъй че не съм сигурен дали дори в Щатите биха обявили веднага записа за недопустим. Не забравяй, ти сам ми каза, че Ренълдс бил уважаван висш служител от Централното разузнавателно управление.

— Значи ако Камбъл предяви касетата пред съда в Дъблин, ще си имаме проблеми? — попита Джей.

— Не — предпазливо отвърна Майкъл Гарити. — Не, Джей, изразяваш се твърде меко. При сегашното положение това ще е истинска катастрофа.

Хотел „Шелбърн“, Сейнт Стивънс Грийн

Дъблин, Ирландия

Стюарт Камбъл приключи последното телефонно обаждане и отвори прозореца към Сейнт Стивънс Грийн, за да се разведри.

Температурата беше умерена и лек ветрец полюшваше завесите. Струваше му се, че усеща присъствието на Четирите съдилища на Инс Кей край река Лифи — сградата не се виждаше, но бе само на километър от хотела. Историята й го привличаше открай време като символ на непокорство, каквото родната му Шотландия никога не бе проявила. По време на Ирландската гражданска война през април 1922 г. от зданието бяха останали само руини след тежък артилерийски обстрел. Желязната ирландска решителност го бе възстановила, за да се превърне в символ на законността и републиката, и оттогава Четирите съдилища бяха станали център на правосъдието в Ирландия.

Сега тази сграда щеше да се превърне за него в бойно поле, и то не за пръв път. Поради сходството между британската и ирландската правна система преди много години го бяха „призовали“ — така се изразяваха тук — пред Ирландската правна асоциация по едно дело, засягащо британските интереси. Тогава Камбъл изпита вълнение, за което никога не разказваше на английските си колеги — обикновено те вдигаха подигравателно очи към тавана, щом чуеха за нещо ирландско.

За момент Камбъл се обърна да хвърли поглед към трескавата дейност зад себе си. Президентският апартамент беше само централният му команден пункт. В другия край на града дъблинската кантора на фирмата му също не спеше. Екип от шестнайсет адвокати, секретарки и служители работеха напрегнато по задачата, която им бе възложил: да приготвят всяка възможна заповед на всеки възможен съд за всяка възможна ситуация.

През последния час между телефонните си разговори с високопоставени личности Стюарт получаваше обезкуражаващи новини за търсенето на съдия. Както се бе опасявал, сякаш в цялата Ирландска република нямаше нито един магистрат, склонен да приеме заповедта в дома си.

— По едно време си мислех, че ще успеем — бе казал преди двайсет минути Патрик. — Открих съдия О’Мали на клетъчния му телефон. Каза, че можем да му занесем заповедта, но после разбра, че става дума за Джон Харис, бивш президент на Съединените щати.

— И какво стана? — попита Стюарт.

— Е, не мога да цитирам точните думи, защото онзи фъфлеше и се смееше… пусна и няколко епитета… но в общи линии заяви, че съм луд за връзване, ако очаквам да приеме в дома си заповед за арест на бивш президент на Съединените щати, цитирам, „най-добрият приятел, който е имала Ирландия“. Каза, че ще приеме само на съдебно заседание, организирано по всички изисквания на закона, с необходимата правна закрила на обвиняемия и надлежно връчена призовка, без да признава никакви оправдания, че въпросът бил спешен.

— Това ли е всичко? — разсмя се Стюарт.

— Не, той сякаш се засегна лично от намека ми, че бивш американски президент би могъл да избяга. След това му пожелах „лека нощ“, тъй като предположих, че перспективите да получим от него благоприятно решение са, меко казано, незначителни.

— Мисля, че народът го е казал по-простичко, Пади: „на куково лято“.

— Да. В най-добрия случай.

Търсенето продължаваше, но малцината, които успяха да открият, не проявяваха интерес да организират съдилище в хола си. Един съдия не повярва, че бивш президент е способен да избяга от правосъдието, а друг заяви, че това ще е най-доброто, което може да стане.

— Наближава единайсет — обяви Камбъл, когато се върна в приемната на апартамента, която вече приличаше на военен щаб. — Мисля, че за тази нощ трябва да спрем търсенето на съдии. Предлагам до два след полунощ да обмислим стратегията си, после да дремнем и утре да продължим около осем. — Той седна на масата и огледа лицата наоколо. — Какво ще кажете?

— Добра идея — обади се единият от мъжете. — Ние не постигнахме нищо. А вие?