Насрещен вятър

— Момент, моля. Веднага се връщам.

Тя напусна гишето и мина през една странична врата.

— Лоша работа — промърмори Джей.

— Виждам — отвърна Джон Харис. — Отнесе паспорта ми.

След минута младата жена се върна, следвана от мъж на средна възраст. Представителката отново седна зад гишето, а мъжът заобиколи и върна паспорта на президента.

— Добро утро. Аз съм Ричард Лейси, управител на бюрото — започна той, шарейки нервно с очи от Джон Харис към Джей Райнхарт и Шери. — Ще бъдете ли така добри да ме последвате?

— Мистър Лейси — каза Джей, — опитваме се да купим билет и да отпътуваме. Какво има?

— Аз… ще ви бъда задължен, ако ме последвате — каза Лейси и ги поведе през няколко врати към малка заседателна зала.

— Каква е тази история? — попита Джон Харис, когато вратата се затвори зад тях.

— Моля, седнете, сър.

— Не желая да сядам, мистър Лейси — каза Харис. — Желая да излетя с вашия самолет.

Лейси наведе очи към масата и дълбоко въздъхна.

— Знам това, господин президент.

— Добре — намеси се Джей. — Щом знаете кой е президентът Харис, значи имате определена причина да разговаряте с нас насаме. Каква е тя?

Лейси най-сетне вдигна глава.

— Ужасно съжалявам, но днес не можем да ви предложим пътуване по нашата авиолиния.

— И защо, мистър Лейси? — попита Джей, опитвайки се безуспешно да смекчи язвителните нотки в гласа си. — Да не би някой официален представител на ирландското правителство да е дал подобна директива? Ако е така, уверявам ви, че нарушава закона.

— Не е правителството.

— Тогава кой?

Лейси се обливаше в пот.

— Моля ви, няма ли да седнете за малко?

— Не — отсече Джей. — Вие ръководите авиолиния, а президентът Харис като гражданин се опитва да ви плати няколко хиляди долара. Нямате законно право да му откажете място. Рискувате да си навлечете огромен съдебен процес, сър.

— Решенията тук не зависят от мен, мистър…

— Райнхарт. Джей Райнхарт. Аз съм адвокат на президента.

— Да. Разбира се, мистър Райнхарт.

Той протегна ръка, но Джей отказа да я поеме.

— Разберете ме, директорът на компанията нареди независимо от заплахите и последствията да не продавам днес билети на президента Харис.

— А утре? — попита Джей.

— До второ нареждане. Не знам защо.

— Много удобно — отсече Джей.

Джон Харис леко положи ръка върху рамото му.

— Разбираме, че не зависи от вас, мистър Лейси — заяви президентът. — Но ще кажете ли, че не сте упълномощен да ми дадете обяснение?

Лейси извади от джоба си листче и му го подаде с разтреперана ръка.

— Наредиха да ви помоля да се свържете с мистър О’Дей на този номер. Това е нашият директор, той ще ви обясни.

— Много добре.

— Чакай малко, Джон. Не е добре! Ще подам съдебен иск и…

— Не, Джей. Да вървим. Благодаря, мистър Лейси.

— Можете да използвате телефона тук — предложи Лейси.

Джон Харис поклати глава.

— Не виждам смисъл да говоря с вашия директор или с когото и да било от авиолинията, сър. Или съм добре дошъл, или не. Вие очевидно смятате второто и също тъй очевидно приемате възможността за сериозни съдебни последствия.

— Да… струва ми се — измънка Лейси.

Той ги изведе в терминала, измънка още едно извинение и се отдалечи. Шери ги чакаше до вратата. Джей разгорещено й обясни положението.

— Ще разговарям с „Делта“ — каза той. — Чакайте тук.

Петнайсет минути по-късно Джей се върна изчервен и ядосан.

— Дъблинският управител на „Делта“ твърди, че ирландските гранични власти щели да ги глобят, ако ти разрешат да напуснеш страната с висящо съдебно дело, но не можа да ми каже с кого точно е разговарял. Не пожела и да ми даде телефонния номер на централното ръководство в Атланта. Будалкаше ме, разбира се.

— Очаквах нещо подобно, Джей — тихо каза Джон Харис.

— А аз не. Възмутително е!

Джон Харис кимна на Джей и Шери да го последват до една ниша в предната част на терминала, където президентът се обърна и приведе глава към тях.

— Да, възмутително е, но всички знаем, че зад цялата работа стои Стюарт. Можехме да очакваме нещо подобно. Успял е да ги сплаши с едва завоалирани заплахи за съдебни процеси или евентуални правителствени санкции и, разбира се, те ще извършат онова, което върши всяка компания в миг на съмнение — ще се презастраховат.

— Ти сякаш ги оправдаваш, Джон — каза Джей.

Президентът поклати глава.

— Както ти казах снощи, никога не подценявай Стюарт Камбъл. Той е същински Ламонт Кранстън и умее да замъглява умовете на хората.

Джей го погледна озадачено.

— Кой?

Джон Харис се усмихна.

— Ламонт Кранстън. За да го помниш, трябва да си прехвърлил петдесетте, Джей. Герой от една стара радиопиеса.

— Аха.

Джон Харис се озърна през рамо към изхода, после пак ги погледна.

— Да се връщаме в хотела. Там ще обсъдим следващия ход.

— Радвам се, че говорите тъй спокойно, господин президент — каза Джей.

Харис го погледна в очите.

— Така изглежда отстрани, Джей. Само аз си знам какво ми е.

Хотел „Грейт Съдърн“, летище Дъблин, Ирландия

Аластър Чадуик пиеше чаша портокалов сок, когато видя Крейг Дейтън, по джинси и бяла риза, да влиза в хотелския ресторант. Изглеждаше много доволен.

— Усмихваш се — отбеляза Аластър.